Сара Уотърс - Крадлата

Значи Мод се беше върнала и пак беше заминала! Само ако знаех... Извърнах глава. Когато проговорих, гласът ми пресекваше. Надявах се, че ще го отдадат на друсането на каруцата. Попитах:

– А племенницата, мис Лили? Какво стана... Какво стана с нея?

Те обаче само свиха рамене. Нямали представа. Говорело се, че се била върнала при съпруга си. Говорело се, че била заминала за Франция...

– Бяхте решили да погостувате на някой от прислужниците, нали? – попитаха, поглеждайки към басмената ми рокля. – Прислужниците също напуснаха. Всички, с изключение на един, който остана, за да пази имението от крадци. Не бих искал да имам неговата работа. Разправят, че сега къщата била обитавана от призраци.

Това несъмнено беше удар за мен. Аз обаче очаквах удари и бях готова да ги понеса. Когато ме попитаха дали искам да ме върнат обратно в Марлоу, им отговорих, че ще продължа. Мислех си, че прислужникът сигурно е мистър Уей. Мислех си: "Ще го намеря. Той ще ме познае. А той, ох! се е видял с Мод. Ще ми каже къде е отишла и така, те ме свалиха там, където започваше стената на парка на Брайър, и аз отново тръгнах пеша. Шумът от копитата на коня отслабна. Пътят беше пуст, денят беше мрачен. Беше едва три часът, но здрачът сякаш вече се сгъстяваше в сенките, изчаквайки да запълзи и да се издигне нагоре. Стената ми се стори по-дълга, отколкото преди, когато бях минала покрай нея с двуколката на Уилям Инкър. Вървях може би час и чак тогава видях арката на портата и покрива на къщата на пазача зад нея. Забързах крачка, но изведнъж сърцето ми се сви. Къщата на пазача беше затворена и тъмна. На портата имаше верига с катинар, а пред нея се беше натрупала купчина от листа. Вятърът блъскаше железните пръчки и те сякаш простенваха тихо. А когато пристъпих към портата и я бутнах, тя скърца дълго.

– Мистър Уей! – извиках. – Мистър Уей! Има ли някой?

Гласът ми накара десетина черни птици да изхвърчат от храстите, грачейки. Шумът беше ужасен. Помислих си: "Това със сигурност ще принуди някого да дойде." Но не стана така: птиците продължиха да грачат, а вятърът застена по-силно в пръчките; извиках отново, но никой не се появи. Тогава погледнах към веригата и катинара. Веригата беше дълга. Според мен я бяха сложили просто за да не могат да влизат крави и момчета. Сега обаче аз бях по-слаба и от момче. Помислих си: "Няма нищо нередно. Преди работех тук. И пак бих могла да работя..." Бутнах отново портата, доколкото беше възможно: отвори се пролука, която беше достатъчно широка, да мога да се провра през нея.

Портата се затвори зад гърба ми със силен трясък. Птиците отново излетяха. И този път обаче не дойде никой.

Изчаках една минута и после тръгнах.

Зад стените изглеждаше по-тихо отколкото преди – по-тихо и по странно. Следвах пътя. От вятъра дърветата сякаш шепнеха и въздишаха. Клоните им бяха голи. Листата им образуваха дебела покривка върху земята: бяха се намокрили и се лепяха по полата ми. На места имаше кални локви. На места имаше храсти, които бяха избуяли. Тревата в парка също беше избуяла и изсушена от лятото, но беше повалена от дъждовете. Беше започнала да гние по върховете и миришеше особено. Мисля, че в нея имаше мишки. Може би имаше плъхове. Чувах ги да тичат, докато вървях.

Забързах се. Пътят се спусна надолу, а после започна да се издига. Спомних си как пътувахме по него с Уилям Инкър в мрака. Знаех какво следва. Знаех накъде ще завие и какво ще видя зад завоя... Знаех, но въпреки всичко подскочих, когато изведнъж се озовах пред къщата, когато я видях да се извисява от земята толкова сива и мрачна. Спрях в началото на покритата с чакъл площ. Бях започнала да се плаша. Беше много тихо и тъмно. Капаците на прозорците бяха затворени. На покрива бяха накацали птици. Бръшлянът се беше откачил от стената и се развяваше като коса. Огромната входна врата, която винаги беше издута от дъжда, беше по-издута от всякога. Верандата беше пълна с мокри листа. Изглеждаше като къща, която не е предназначена за хора, а за призраци. Изведнъж си спомних, че мъжът и момичето бяха казали, че е обитавана от призраци...

Побиха ме тръпки. Погледнах назад към пътя, по който бях дошла, а после към поляните. Те преминаваха в тъмни и гъсти гори. Пътеките, по които поемах с Мод, бяха изчезнали. Отметнах назад глава. Небето беше сиво и от него ръмеше дъжд. Вятърът продължаваше да шепне и да въздиша в дърветата. Отново ме побиха тръпки. Къщата сякаш ме гледаше. Помислих си: "Само ако мога да намеря мистър Уей! Къде ли може да е той?", и тръгнах покрай задната страна на къщата към конюшните и дворовете. Движех се предпазливо, защото стъпките ми отекваха силно. И тук обаче беше тихо и празно, както навсякъде другаде. Не се разлаяха кучета. Вратите на конюшните бяха отворени, но конете ги нямаше. Огромният бял часовник беше там, но стрелките, което ме шокира повече от всичко, стрелките не се движеха, не показваха точния час. Часовникът не беше ударил нито веднъж, докато вървях: именно това, мисля, правеше тишината толкова странна.