Сара Уотърс - Крадлата

Плачела съм толкова често и толкова жално, че тя донесла всичките ми вещи и ми ги показала една по една; най-накрая открила в джоба на роклята ми стара ръкавица от ярешка кожа, измачкана, мръсна и нахапана, и след като съм я видяла, съм я взела и дълго съм ридала така, сякаш съм умирала от мъка. Не си спомням нищо. Почти цяла седмица бях с треска, а после бях толкова слаба, че сякаш треската все още не беше преминала. Дейнти непрекъснато се грижеше за мен – даваше ми чай, супи и каши, повдигаше ме, за да мога да седна на гърнето, бършеше отвратителната пот от лицето ми. Продължавах да плача, да проклинам и да се мятам в леглото, когато се сещах за мисис Съксби и за начина, по който ме беше изиграла, а когато се сещах за Мод, плачех още по-силно. Защото през цялото време около сърцето ми сякаш се беше издигал бент, който не пропускаше любовта ми до него: сега бентът се беше скъсал, сърцето ми беше залято и аз си мислех, че ще се удавя... С оздравяването ми обаче любовта ми постепенно се уталожи. Уталожи се и ми се струваше, че най-после съм се успокоила както никога досега.

– Загубих я – повтарях непрекъснато на Дейнти. Повтарях го обаче без вълнение – отначало го прошепвах, а с отминаването на дните и с възстановяването на силите ми го измърморвах; накрая го изговарях с естествен глас. – Загубих я – казвах, – но възнамерявам да я намеря. Даже и да трябва да я търся цял живот. Ще я намеря и ще ѝ кажа онова, което знам. Може да е заминала. Може да е на другия край на света. Може да се е омъжила! Не ме интересува. Ще я намеря и ще ѝ кажа всичко...

Не бях в състояние да мисля за нищо друго. Просто изчаквах да се почувствам достатъчно добре, за да тръгна. Накрая реших, че повече няма да чакам. Станах от леглото, а стаята, която сякаш се накланяше и се въртеше, винаги когато си повдигах главата, сега остана неподвижна. Измих се, облякох се и извадих чантата с нещата, които бях приготвила за Улидж.

Взех писмото и го пъхнах в роклята. Според мен Дейнти си помисли, че отново ме е втресло. Целунах я по бузата, а лицето ми беше студено.

– Грижи се за Чарли Уаг вместо мен – казах.

Тя видя колко съм сериозна и непреклонна и се разплака.

– Как ще го направиш? – попита. – Отговорих ѝ, че имам намерение да започна търсенето от Брайър. – А как ще стигнеш дотам? С какво ще си платиш пътя? – Отвърнах: – Ще вървя пеша. – Когато чу това, тя си избърса очите и прехапа устна. – Чакай – каза. Излезе тичешком от къщата. Нямаше я двайсет минути. Когато се върна, стискаше в ръка една лира. Беше лирата, която беше скрила преди толкова много време в стената на фабриката за нишесте и ни беше поръчала да я погребем с нея, когато умре. Накара ме да я взема. Целунах я отново. – Ще се върнеш ли някога? – попита. Отвърнах, че не знам.

И така, напуснах Бъроу за втори път и отново пропътувах разстоянието до Брайър. Този път нямаше мъгли. Влакът се движеше нормално. В Марлоу същият кондуктор, който тогава ми се изсмя, след като го попитах за файтон, сега дойде да ми помогне да сляза от вагона. Не ме помнеше. Но даже и да ме помнеше, не би ме познал. Бях толкова слаба, че според мен си помисли, че съм болнава.

– Идвате от Лондон, заради въздуха, нали? – попита ме любезно. Погледна към малката чанта, която държах. – Ще се справите ли? – А после, както миналия път, попита: – Никой ли не е дошъл да ви посрещне?

Отвърнах, че ще вървя пеша. И наистина вървях пеша една-две мили. После реших да си почина, на някакъв прелез на пътя; един мъж и едно момиче минаха покрай мен с кон и каруца и сигурно и те си помислиха, че съм болнава, понеже спряха и ме качиха. Настаниха ме на седалката. Мъжът ме наметна с палтото си.

– Далече ли отивате? – попита.

Отвърнах, че отивам в Брайър и че може да ме оставят на някое място близо до имението.

– В Брайър! – възкликнаха те, когато чуха думите ми. – Но защо ще ходите в имението? Там не живее никой, откакто старецът умря. Не знаете ли?

Никой не живеел там! Завъртях глава. Отвърнах, че знам, че мистър Лили е бил болен, че не е можел да си служи с ръцете и да говори и че е трябвало да го хранят с лъжица. Те кимнаха. Казаха, че горкият господин умирал бавно и мъчително през цялото лято, в онази отвратителна горещина.

– Разправят, че най-накрая се вмирисал – казаха, снишавайки глас. – И макар че племенницата му, онова скандално момиче, което избяга с един господин... знаете ли за това? – не отговорих. – ... макар че тя се върна, за да се грижи за него, преди месец той умря и оттогава къщата е заключена.