Сара Уотърс - Крадлата

Заявих:

– Този ще ни свърши работа.

Мъжът ни видя, че вървим към него, и ни кимна. – Искате ли ренде, момичета?

Поклатих глава.

– Чуйте – казах... или се опитах да кажа, защото от ходенето и от вълнението, а също и от страх бях останала без дъх. Сложих ръка върху сърцето си. – Можете ли да четете? – попитах най-после.

Той отвърна:

– Дали мога да чета?

– Писма в ръцете на дами? Не книги, имам предвид.

Тогава той видя листа, който държах, бутна очилата върху носа си и наведе глава.

– "Да бъде отворено – започна да чете – на осемнайсетия рожден ден..." – Разтресох се цялата. Той не забеляза. Изправи глава и се навъси. – Не е по моята част – заяви. – Не си струва труда да стоя тук и да чета писма. Това няма да помогне на напръстниците ми да се продадат по-бързо, нали?

Някои хора биха ви взели пари, за да ви ударят с юмрук. Бръкнах с трепереща ръка в джоба си и извадих всичко, което имаше в него. Дейнти направи същото.

– Седем пенса – казах, след като събрах монетите.

Той ги обърна.

– Истински ли са?

– Съвсем истински – отвърнах.

Той отново се навъси.

– Добре. – Взе ги и ги скри. После си свали очилата от ушите и ги изтри. – А сега да видим. Вие обаче ще го държите. Не вярвам да е опасно, но вече съм бил ужилван от закона и не ми се иска после да се окаже, че съм го пипал... – Сложи си отново очилата и се приготви да чете.

– Всички думи, които са в него – казах, докато той се приготвяше. – До една. Чувате ли?

Той кима и започна: "Да бъде отворено на осемнайсетия рожден ден на дъщеря ми Сюзан Лили..." Свалих листа.

– Сюзан Триндър – казах. – Имате предвид Сюзан Триндър. Прочетохте го грешно.

– Пише "Сюзан Лили" – отвърна той. – А сега го вдигнете и го обърнете.

– Какъв смисъл има – възпротивих се, – след като не четете онова, което е там?

Гласът ми обаче беше изтънял. Сякаш около сърцето ми се беше увила змия и го стискаше здраво.

– Хайде – каза мъжът. Изражението на лицето се беше променило. – Интересно. Какво е това? Воля или завещание? "Последната воля – ето – на Мариан Лили, заявена на Лант стрийт, Съдърк, на този ден, 18 септември 1844 г., в присъствието на мисис Грейс Съксби от..." – той замълча. Изражението на лицето му отново се беше променило. – Грейс Съксби? – попита със силна изненада в гласа. – Убийцата, така ли? Работата става дебела, а?

Не отговорих. Той отново погледна към писмото – към петната. Навярно предположи, че са от мастило или от боя. И тогава добави:

– Не знам дали трябва... – После сигурно забеляза изражението върху лицето ми. – Добре, добре – каза. – Нека да видим. Какво има тук? – Дръпна листа към себе си. "Аз, Мариан Лили от... Какво е това? Беър хаус? Брайър хаус? ... от Брайър хаус, Бъкингамшир, със здрав разум, но със слабо тяло, с настоящото волеизявление поверявам невръстната си дъщеря СЮЗАН... Ще го изправите ли малко? Така е по-добре...с настоящото волеизявление поверявам... хмм, хмм... на грижите на мисис Грейс Съксби и определям същата за нейна настойница, като желанието ми е тя да бъде отгледана от нея, без да узнае истинския си произход. За който произход трябва да бъде уведомена на осемнайсетия ѝ рожден ден, 3 август 1862 г., като желанието ми също така е на този ден тя да встъпи във владение на половината от моето лично състояние.

В замяна Грейс Съксби се съгласява да повери на грижите ми собствената си обична дъщеря Мод... Господи, пак същата работа! Не можете ли да го държите както трябва? ... обичната дъщеря Мод и желанието ѝ е тя да бъде отгледана по същия начин – без да узнае истинското си име и истинския си произход до гореспоменатата дата, на която дата моето желание е тя да встъпи във владение на останалата част от състоянието ми.

Този документ е достоверен и представлява официално изражение на желанията ми. Той е споразумение между мен и Грейс Съксби в разрез с волята на баща ми и на брат ми, което трябва да бъде признато от закона.

На Сюзан Лили не трябва да се съобщава нищо за нещастната ѝ майка, освен това, че тя е положила усилия да я избави от всякакви тревоги.

Мод Съксби следва да бъде отгледана като истинска дама и да знае, че майка ѝ я е обичала повече от собствения си живот." Леле боже! – Мъжът се изправи. – А сега ми кажете, че не си струваше да дадете седем пенса. Ако вестниците го докопат, не ще ѝ дума, че ще струва много повече. Колко странно изглеждате! Няма да припаднете, нали?

Бях залитнала и се бях уловила за таблата му. Рендетата му се плъзнаха.