Сара Уотърс - Крадлата

И така, когато се захванах да приготвям нещата, които исках да взема със себе си в Улидж, се оказа, че не е останало почти нищо. А когато се замислих за хората, с които трябваше да се сбогувам, не се сетих за никого. Имаше само едно нещо, което трябваше да свърша, преди да тръгна – да прибера вещите на мисис Съксби от Хорсмангър лейн.

Взех Дейнти със себе си. Не смятах, че ще мога да понеса всичко това сама. Отидохме там един септемврийски ден – повече от месец след процеса. Лондон се беше променил оттогава. Лятото беше свършило и дните най-сетне се бяха захладили. Улиците бяха покрити с прах и слама и с изсъхнали листа. Затворът изглеждаше по-мрачен и по-студен от всякога. Портиерът обаче ме позна и ме пусна да вляза. Погледна ме и на мен ми се стори, със съжаление. Както и надзирателките. Бяха приготвили вещите на мисис Съксби, опаковани с восъчна хартия и завързани с канап. – "Предадени на дъщеря" – казаха, докато си отбелязваха в една книга, и ме накараха да си напиша отдолу името. Вече можех да си пиша името толкова бързо, колкото всеки друг, след престоя си в къщата на доктор Кристи... После надзирателките ме преведоха обратно през дворовете по сивеещата земя на затвора – знаех, че мисис Съксби е заровена там без камък върху гроба, за да не може никой да идва и да я оплаква, и ме изкараха през портала с ниския плосък покрив, където бях видяла да издигат ешафода. Минаваха под този покрив всеки ден от живота си, без той да означава нещо за тях. Когато дойде време да се сбогуваме, посегнаха да хванат ръката ми. Не бях в състояние да им я подам.

Пакетът беше лек. Носех го обаче към къщи, чувствайки някакъв страх, който сякаш го правеше тежък. Когато стигнах до Лант стрийт, бях започнала да залитам: приближих се бързо до кухненската маса, сложих го върху нея, затаих дъх и си разтрих ръцете. Страхувах се да го отворя и да погледна към вещите на мисис Съксби. Мислех си за нещата, които бяха вътре: за обувките, за чорапите, които вероятно бяха запазили формата на пръстите и петите ѝ, за фустите, за гребена, в който вероятно имаше косми от косата ѝ..."Не трябва да го правиш! , мислех си. Остави го! Скрий го! Отвори го някой друг път, не днес, не сега!"

Седнах и погледнах към Дейнти.

– Дейнти – казах, – не смятам, че мога да го отворя.

Тя сложи ръката си върху моята.

– Според мен трябва да го отвориш – отвърна. – Същото беше с мен и със сестра ми, когато взехме нещата на майка ми от моргата. Прибрахме пакета в едно чекмедже и почти цяла година не го погледнахме, когато Джуди го отвори, роклята беше изгнила, а обувките и бонето почти се бяха скапали, защото бяха стояли толкова дълго време с речната вода. И после нямаше нищо, което да ни напомня за мама, абсолютно нищо, с изключение на тънката верижка, която тя винаги носеше. Която татко най-накрая заложи, за да има пари за джин...

Видях как устната ѝ затрепери. Не можех да понеса сълзите ѝ.

– Добре – казах. – Добре. Ще го направя.

Ръцете ми обаче още трепереха и когато дръпнах пакета към себе си и се опитах да развържа канапа, установих, че надзирателките го бяха стегнали прекалено много. Тогава Дейнти се опита да го развърже. И тя не успя. – Трябва ни нож – казах – или ножица... – Но известно време след като Господина умря, не можех да погледна към каквото и да било острие, без да трепна, ето защо бях накарала Дейнти да отнесе всичко и сега нямаше нищо остро, освен мен в къщата. Отново започнах да дърпам и да чопля възлите, но се бях изнервила много и ръцете ми се бяха навлажнили. Най-после вдигнах пакета до устата си и захапах със зъби възела: канапът се разхлаби и хартията се разтвори. Отскочих назад. Обувките, фустите и гребенът на мисис Съксби се изсипаха върху масата и изглеждаха така, както се опасявах. А върху тях, тъмна и разлята като катран, се показа старата ѝ черна рокля от тафта.

Не се бях сетила за нея. Защо не се бях сетила? Това беше най-лошо от всичко. Роклята изглеждаше така, сякаш самата мисис Съксби лежеше, припаднала на масата. Върху предницата ѝ все още беше забодена брошката на Мод. Диамантите бяха изкъртени, което беше без значение за мен, но сребърните щипки си бяха на мястото и бяха изцапани с кръв, кафява кръв, която толкова беше изсъхнала, че почти беше станала на прах. Тафтата беше корава. Беше ръждива от кръвта. Около ръждивите петна имаше бели кръгове: адвокатите бяха показали роклята в съдебната зала и ги бяха очертали с тебешир.

Приличаха ми на белези върху тялото на мисис Съксби.