Сара Уотърс - Крадлата

– Добре! – отвърнах. Изрекох думата, като едновременно бях ужасена и облекчена. – Добре! – Това беше последното нещо, което ѝ казах. После надзирателката навярно отново ме е докоснала и ме е извела по коридора до портала, а аз съм преплитала крака. Не си спомням. Това, което си спомням, е, че минах през двора на затвора, усещайки слънцето върху лицето си, че извиках, че се обърнах настрани, мислейки си колко странно и нередно и ужасно е слънцето да продължава да грее, даже сега, даже там...

Долових гласа на един от надзирателите. Чух боботенето, но не и думите. Той попита нещо надзирателката, която вървеше до мен. Тя кимна.

– Тази е едната – каза той и ме погледна. – Другата дойде сутринта...

По-късно се чудех какво имаше предвид. Защото в момента бях прекалено замаяна и нещастна, за да се чудя за каквото и да било. Вървях в нещо като унес по обратния път към Лант стрийт и се опитвах, доколкото беше възможно, да се крия в сенките от палещото слънце. Пред вратата на работилницата на мистър Ибс заварих няколко момчета, които рисуваха с тебешир примки върху стъпалото; щом ме видяха, те хукнаха, пищейки. Бях свикнала с тези неща и ги оставих да избягат, но изтрих примките, като ритах с крака. Вътре в къщата спрях за миг, за да си поема дъх и да се огледам – погледнах към тезгяха, по който имаше ивици прах, към инструментите и отливките за ключове, които бяха загубили блясъка си, към завесата от сукно, която беше изскубана от кукичките и висеше. Докато прекосявах кухнята, подът под краката ми скърцаше, понеже по някое време, не бих могла да кажа точно кога, някой беше съборил мангала от поставката му и въглените и пепелта още бяха разпръснати по пода. Изглеждаше съвсем нормално да ги измета, да изправя мангала, но подът така или иначе беше съсипан – беше изпочупен и зейнал там, където полицаите бяха изкъртили дъските. Под тях беше тъмно, но ако човек доближеше лампата, щеше да види, че там има пръст, на дълбочина два фута, влажна пръст, примесена с кости и черупки от стриди, с буболечки и гърчещи се червеи. Масата беше избутана в ъгъла на стаята. Приближих се до нея и седнах на стария стол на мисис Съксби. Чарли Уаг лежеше под него – бедният Чарли Уаг не беше излаял нито веднъж, откакто мистър Ибс го дръпна силно за нашийника. Той ме видя и затупа с опашка, дойде при мен и ми позволи да му изтегля ушите, но после отскочи настрани и легна, положил глава на лапите си.

Стоях тихо и неподвижно като него почти час, а после дойде Дейнти. Носеше вечеря. Не я исках, тя също не я искаше, но беше откраднала едно портмоне, за да я купи, ето защо двете извадихме купички и лъжици и започнахме да ядем бавно, безмълвно, като непрекъснато гледахме часовника – стария часовник с кукувичката върху лавицата, осъзнавайки, че той тиктака равномерно и отброява последните няколко часа от живота на мисис Съксби. Исках, ако мога, да ги усетя. Исках да усетя всяка минута, всяка секунда.

– Да останали? – попита Дейнти, когато наближи време да си тръгва. – Не ми се струва редно да стоиш тук съвсем сама.

– Аз обаче ѝ отговорих, че предпочитам да бъда сама, и накрая тя ме целуна по бузата; после отново останахме само двамата с Чарли и къщата започна да притъмнява около нас. Запалих още свещи. Мислех си за мисис Съксби в светлата ѝ килия. Мислех си за нея така, както я бях виждала много пъти, но не там, а тук, в собствената ѝ кухня: как даваше дозите джин на бебетата, как отпиваше на глътки от чая си, как вдигаше лице, за да я целуна. Мислех си как режеше месо, как си бършеше устата и се прозяваше... Часовникът продължаваше да тиктака – сякаш по-бързо и по-шумно от всякога. Сложих глава на масата, върху ръцете си. Колко бях уморена! Затворих очи. Не можах да се сдържа. Исках да остана будна, но затворих очи и заспах.

За първи път спах, без да сънувам нищо, и се събудих от странен звук: отвън, на улицата, тропаха и се влачеха крака, извисяваха се и затихваха гласове. Помислих си в просъница: "Сигурно е някакъв празник, сигурно има панаир. Кой ден е днес?". После отворих очи. Свещите, които бях запалила, почти бяха изгорели и се бяха образували локвички от восък, а пламъците им приличаха на безброй призраци; след като ги видях, се сетих къде съм. Беше седем часът. След три часа щяха да обесят мисис Съксби. Хората, които чувах, бяха тръгнали към Хорсмангър лейн, за да заемат местата, от които щяха да наблюдават. Първо обаче бяха се отбили на Лант стрийт, за да хвърлят по един поглед на къщата.

Хората продължаваха да прииждат с напредването на сутринта.