Сега си спомням седмицата, която последва, не като седмица, а като един-единствен дълъг, безкраен ден. Беше ден без сън, защото как бих могла да заспя, когато сънят щеше да ми отнеме мислите за мисис Съксби, която щеше да умре толкова скоро? Беше ден, в който мракът почти отсъстваше, понеже държаха лампите в килията ѝ запалени през цялата нощ, а в часовете, когато не можех да бъда с нея, аз държах лампите на Лант стрийт запалени – всяка лампа, която успях да открия в къщата, всяка лампа, която успях да взема назаем. Седях сама, с пламнали очи. Седях и гледах, сякаш тя все още беше до мен. Почти не се хранех. Почти не се преобличах. Когато вървях, го правех единствено за да отида бързо до Хорсмангър лейн и да бъда с нея или за да се върна бавно у дома, след като съм я оставила там.
Вече я бяха преместили, разбира се, в килията на осъдените на смърт и две надзирателки се редуваха да стоят при нея. Предполагам, че жените са били достатъчно любезни, но бяха огромни и яки като сестрите в къщата на доктор Кристи, бяха облечени с подобни брезентови престилки и носеха ключове: в момента, в който зърнех очите им, се сепвах и всичките ми стари рани и натъртени места сякаш отново започваха да ме болят. Пък и не можех някак си да намеря място за тях в сърцето си и да започна да ги харесвам, понеже ако наистина заслужаваха да бъдат харесвани, щяха да отворят вратата и да пуснат мисис Съксби на свобода. А те я държаха там, за да дойдат мъжете и да я обесят.
Мъчех се обаче да не мисля за това или по-скоро, както и преди просто не можех да мисля за това, нито да повярвам, че то ще се случи. Не бих могла да кажа доколко мисис Съксби е разсъждавала върху този въпрос. Знаех, че ѝ бяха изпратили свещеника на затвора и че беше прекарала няколко часа с него, но тя така и не ми каза какво ѝ е говорил той, нито пък дали думите му са били утеха за нея. Сега повече от всякога като че ли не беше склонна да говори, а предпочиташе да държи нежно ръката ми в своята, макар че погледът ѝ, докато беше вперен в мен, понякога се размътваше и тя се изчервяваше и се бореше със себе си, сякаш не можеше да понесе товара на неизречените думи...
Каза ми обаче едно-единствено нещо, което трябваше да запомня, каза ми го в деня, който беше предпоследен за нея и в който я видях за последен път. Отидох при нея, а сърцето ми се късаше; мислех си, че ще я заваря да крачи из килията и да дърпа решетките на прозореца, но в действителност беше спокойна. Аз бях тази, която се разплака, а тя седна на затворническия стол и ми позволи да коленича до нея и да положа глава на скута ѝ; доближи пръсти до косата ми и започна да сваля фуркетите и да я разпуска, докато тя покри коляното ѝ. Не бях намерила сили да я накъдря. Струваше ми се, че никога няма да намеря сили, никога повече.
– Какво ще правя без вас, мисис Съксби? – попитах.
Усетих я, че трепна. А после:
– Тъй е по-добре, скъпо момиче – прошепна, – отколкото с мен.
– Не!
Тя кимна.
– Много по-добре.
– Как можахте да кажете подобно нещо? Само ако бях останала... ако не бях заминала с Господина в Брайър... Ох, не трябваше никога да се отделям от вас! – Скрих си лицето в диплите на полата ѝ и отново се разплаках.
– Хайде тихо – отвърна тя и ме погали по главата. – Тихо... – Роклята ѝ жулеше бузата ми, а затворническият стол ме убиваше. Аз обаче не помръднах и я оставих да ме успокоява, сякаш бях дете; накрая и двете се умълчахме. Високо в стената на килията ѝ имаше малък прозорец, който пропускаше две-три ленти слънчева светлина: наблюдавахме ги как пълзят по каменните плочи на пода. Не знаех, че светлината може да пълзи така. Пълзеше, подобно на пръсти. И когато вече почти беше допълзяла от едната до другата стена, чух стъпки и усетих как надзирателката слага ръка на рамото ми.
– Време е – измърмори тя. – А сега ще си кажете "довиждане". Нали така?
Изправихме се на крака. Обърнах очи към мисис Съксби. Погледът ѝ все още беше ясен, но бузите ѝ се бяха променили, бяха станали сиви и влажни като глина. Започна да трепери.
– Скъпа Сю – каза, – ти беше добра с мен... – дръпна ме към себе си и доближи уста до ухото ми. Устата ѝ беше изстинала като устата на мъртвец, но трепереше, сякаш беше парализирана. – Скъпо момиче... – проговори отново тя, шепнейки на пресекулки. Бях готова да се отдръпна. "Не го казвай!", помислих си. Макар и да не знаех какво искаше да ми каже, предпочитах да не го казва, тъй като изведнъж се уплаших. "Не го казвай! " Тя ме стисна по-здраво. – Скъпо момиче... – Шепотът ѝ стана трескав. – Гледай ме утре. Гледай ме. Не си покривай очите. А после, когато вече няма да ме има, ако чуеш лоши неща за мен, си спомни...
Читать дальше