Сара Уотърс - Крадлата

– Една минута? – попита обвинителят. – Сигурен ли си? Знаеш ли колко трае една минута? Погледни часовника ей там. Наблюдавай придвижването на стрелката...

Всички гледахме как се плъзга стрелката. Залата беше притихнала. Никога една минута не ми се е виждала толкова дълга.

Адвокатът отново погледна към Джон.

– Толкова дълго ли беше? – попита.

Джон се разплака.

– Да, сър – отвърна през сълзи.

После извадиха ножа, за да може той да го разгледа и да каже дали е бил същият. Хората зашушукаха, щом го видяха.

Джон си избърса очите, погледна и кимна, а някаква жена припадна. После показаха ножа на всеки един от съдебните заседатели, а прокурорът им обърна внимание върху факта, че е наострен повече, отколкото е необходимо за подобен нож, и че именно по тази причина раната на Господина е била толкова сериозна. Добави, че това разбива на пух и прах думите на мисис Съксби за разправията и свидетелства за наличие на предумисъл.

Когато чух тези думи, едва не скочих от мястото си. После улових погледа на мисис Съксби. Тя поклати глава и се взря в мен умолително, с което искаше да ми каже, че не трябва да се обаждам, и аз се отпуснах назад. В крайна сметка така и не се разбра, че ножът беше толкова остър не защото тя го беше наточила, а защото го бях направила аз. Мен въобще не ме призоваха на свидетелската скамейка. Мисис Съксби не би им позволила. Призоваха обаче Чарлс, но той плачеше толкова неистово и трепереше толкова силно, че съдията го обяви за неблагонадежден свидетел. Изпратиха го обратно при леля му.

Никой не каза нищо за мен и за Мод. Никой не спомена Брайър, нито стария мистър Лили. Никой не излезе да каже, че Господина беше негодник, че се беше опитал да ограби наследница, че беше разорил хора, продавайки им фалшиви акции. Изкараха го порядъчен млад мъж с надеждно бъдеще, което му е било отнето от мисис Съксби заради едната алчност. Даже издириха семейството му и доведоха родителите му за делото... и, няма да повярвате, накрая излезе, че всичките му приказки за благородното му потекло са били блъф. Баща му и майка му държаха малък манифактурен магазин на една улица близо до Холоуей роуд. Сестра му преподаваше пиано. Истинското му име не беше Ричард Ривърс, нито даже Ричард Уелс, а Фредерик Бънт.

Нарисуваха портрета му във вестниците. Разправяха, че момичета от всички краища на Англия си го били изрязали и го носели до сърцето си.

Когато обаче погледнах този портрет и чух хората да говорят за жестокото убийство на мистър Бънт и за поквара и за алчност, ми се стори, че имат предвид нещо друго, нещо съвсем различно, а не Господина, който беше ранен по погрешка в собствената ми кухня в присъствието на всички мои близки. Дори когато съдията отпрати съдебните заседатели, а ние чакахме и наблюдавахме как вестникарите се готвят да хукнат с присъдата, веднага щом тя бъде произнесена, дори когато съдебните заседатели се върнаха след час и един от тях се изправи и съобщи решението им с една-единствена дума, дори когато съдията сложи черно покривало върху перуката си от конски косми и каза, че се надява Господ да е милостив към душата на мисис Съксби, дори тогава не се почувствах така, както може би предполагате – не вярвах, струва ми се, че толкова много мрачни и трезви господа, изричащи толкова много сериозни и монотонни думи, биха могли да изтръгнат духа, страстта и цвета от живота на хора като мен и мисис Съксби.

После погледнах лицето ѝ и видях, че духът, страстта и цветът почти бяха изчезнали от него. Тя оглеждаше унило жужащата тълпа и аз помислих си, че търси мен, ето защо станах и си вдигнах ръката. Тя обаче срещна очите ми и погледът ѝ, както и преди, се отмести от тях. Наблюдавах го как блуждаеше из залата, като че ли търсеше някого другиго или нещо друго... най-накрая застина и сякаш се избистри; проследих го и забелязах на един от задните редове момиче с черни дрехи и воалетка, която в момента спускаше върху очите си. Беше Мод. Видях я, макар че не очаквах да е в залата и, казвам ви, сърцето ми изведнъж се отвори; после си спомних всичко и сърцето ми се затвори. Изглеждаше нещастна... помислих си, че това все пак е нещо. Седеше сама. Не даде никакъв знак... на мен, имам предвид, а също и на мисис Съксби.

После нашият адвокат ме извика, за да ми стисне ръката и да ми каже, че съжалява. Дейнти плачеше и ѝ се наложи да се облегне на мен, за да бъде в състояние да ходи. Когато отново погледнах към мисис Съксби, главата ѝ беше увиснала на гърдите ѝ, а когато потърсих Мод, тя беше изчезнала.