Сара Уотърс - Крадлата

– Какво видяхте в нощта, когато беше извършено престъплението?

На това място обаче винаги се запъвах. Понякога ми се струваше, че бях видяла Мод да взема ножа; понякога даже ми се струваше, че я бях видяла да го използва. Сигурна съм, че я видях да докосва масата, сигурна съм, че видях проблясъка на острието. Сигурна съм, че тя се отдръпна, когато Господина започна да се олюлява. Мисис Съксби обаче също беше там; беше се приближила много бързо и понякога си мислех, че съм видяла нейната ръка да полита и да проблясва... Най-накрая им казах самата истина: че не знам какво съм видяла. Така или иначе нямаше никакво значение. Те повярваха на Джон Врум и на самопризнанията на мисис Съксби. Аз не им бях нужна. На четвъртия ден, след като ни отведоха, ме пуснаха.

Другите ги задържаха по-дълго.

Мистър Ибс първи беше изправен пред съда. Процесът продължи половин час. В крайна сметка го осъдиха не заради плячката, която се търкаляше из кухнята – него го биваше много в заличаването на печатите и марките, а заради някои от банкнотите в цигарената му кутия. Те бяха белязани. Оказа се, че повече от месец полицаите бяха наблюдавали сделките, които се извършваха в работилницата на мистър Ибс, и накрая бяха хванали Фил, който, може би си спомняте, се беше заклел, че никога повече няма да попадне в затвора, и му беше подхвърлил банкнотите. Обвиниха мистър Ибс в търговия с крадени стоки и го изпратиха в "Пентънвил". Той естествено познаваше много от мъжете в затвора и можеше да се очаква, че животът му ще е лесен, само че се получи нещо странно: крадците, които преди му бяха признателни, тъй като им даваше по някой допълнителен шилинг, докато бяха на свобода, сега се обърнаха срещу него и според мен той страдаше много. Отидох му на посещение една седмица след като го затвориха. Той ме видя и вдигна ръце към лицето си. Беше толкова променен и толкова потиснат и ме гледаше толкова особено, че не можах да понеса това. Не отидох втори път.

Сестра му, бедничката, беше открита от полицаите в леглото ѝ на Лант стрийт при претърсването на къщата. Бяхме я забравили. Настаниха я в една общинска болница. Преместването обаче беше твърде голям шок за нея и тя почина.

Джон Брум нямаше как да бъде закопчан за каквото и да било престъпление, освен за онова, старото, за кражба на кучета – издаде го палтото му. Освободиха го след шест нощи, прекарани в "Тотхил фийлдс" където го бяха налагали с пръчка. Разправяха, че надзирателите в неговия затвор до такава степен го мразели, че играели на карти, за да може този, който спечели, да го налага с пръчка, и го удряли за удоволствие още един-два пъти, освен задължителните дванайсет, а после той плачел като бебе. Дейнти го посрещна на портала на затвора, а той я удари с юмрук и ѝ насини окото. Благодарение на него обаче не я заловиха на Лант стрийт.

Повече не му проговорих. Той нае стая за себе си и за Дейнти в една друга къща и не ми се мяркаше пред очите. Видях го само веднъж, в съдебната зала, докато се гледаше делото на мисис Съксби.

Времето за делото настъпи много бързо. Дотогава прекарвах нощите на Лант стрийт, лежейки будна в старото си легло; понякога Дейнти се връщаше в къщата, за да спи до мен и да ми прави компания. Единствено тя от старите ми приятели ми правеше компания, защото, разбира се, всички други ме смятаха за измамница заради историята, която се разказваше преди това. Беше се разчуло, че съм наела онази стая в къщата срещу работилницата на мистър Ибс и съм живяла там по начин, който изглеждал потаен, почти цяла седмица. Защо бях постъпила така? После някой каза, че в нощта на убийството съм бягала с безумен поглед. Говореха за майка ми и за лошата кръв, която тече във вените ми. Вече не казваха, че съм смела; казваха, че съм безразсъдна. Казваха, че не биха се изненадали, ако в крайна сметка аз съм забила ножа, а мисис Съксби, която все още ме обичаше като своя дъщеря, макар и да се беше оказало, че съм негодница, се е пожертвала, поемайки вината...

Когато се появявах по улиците на Бъроу, хората ме проклинаха.

Веднъж някакво момиче ме замери с камък, което по всяко друго време щеше да разбие сърцето ми. Сега вече не ми пукаше. Мислех за едно-единствено нещо – че трябва да ходя при мисис Съксби колкото е възможно по-често. Бяха я отвели в затвора на Хорсмангър лейн: прекарвах деня там – седях на стъпалото пред портала, когато беше прекалено рано, за да ме пуснат вътре, и си приказвах с надзирателите или с човека, който щеше да бъде неин защитник в съда. Някакъв приятел на мистър Ибс го беше намерил; беше известен с това, че редовно успяваше да спаси от въжето и най-големите злодеи. Той обаче ми каза съвсем откровено, че нашият случай е много тежък.