Сара Уотърс - Крадлата

Не мога да кажа със сигурност какво стана после. Помня, че след като чух думите му, пристъпих към него с намерението да го ударя или да го накарам да млъкне. Помня, че Мод и мисис Съксби ме изпревариха. Не разбрах дали, втурвайки се, мисис Съксби се насочи към него, или след като видя, че Мод полетя, се насочи към нея. Помня, че последва проблясване на нещо ярко, тътрене на обувки, шумолене на тафта и коприна и учестено дишане. Мисля, че някой дръпна един стол върху пода или го събори. Помня, че мистър Ибс извика: – Грейс! Грейс! – И макар че суматохата беше голяма, си помислих, че е странно да се вика подобно нещо [40] Думата означава "милост". – Бел. пр. , докато не се сетих, че Грейс беше малкото име на мисис Съксби, което никога не използвахме.

И така, аз гледах към мистър Ибс, когато това се случи. Не видях кога Господина започна да се олюлява. Но го чух да стене. Стенеше тихо.

– Някой удари ли ме? – попита. Гласът му беше странен.

После погледнах.

Той си помисли, че са го ударили с юмрук. И аз си помислих същото. Беше сложил ръце на корема си и се беше навел напред, сякаш чакаше да премине болката от удара. Мод постоя малко пред него, но после се отдръпна, и докато се отдръпваше, чух, че нещо падна, макар и да не мога да кажа със сигурност от чия ръка – от нейната или от неговата, или пък от ръката на мисис Съксби. Мисис Съксби беше по-близо до него. Със сигурност беше по-близо. Прегърна го и докато той се свличаше, го подпря и го задържа.

– Някой удари ли ме? – попита отново той.

– Не знам – отвърна тя.

Не мисля, че някой знаеше. Дрехите му бяха тъмни, а роклята на мисис Съксби беше черна, и тъй като двамата бяха в сянка, не се виждаше почти нищо. Най-накрая той свали ръката си от жилетката и я вдигна към лицето си; тогава видяхме, че бялата му длан беше потъмняла от кръв.

– Господи! – каза той.

Дейнти изпищя.

– Донесете лампата! – извика мисис Съксби. – Донесете лампата!

Джон вдигна лампата и я задържа, треперейки. Тъмната кръв изведнъж стана алена. Жилетката и панталоните на Господина бяха подгизнали, а тафтената рокля на мисис Съксби беше почервеняла и от мястото, където го беше подпирала, се стичаше кръв.

Никога не бях виждала толкова много кръв. Бях казала, преди един час, че ще убия Мод. Бях наточила ножа. Бях го оставила на масата. Сега той не беше там. Никога не бях виждала кръв да шурти така. Прилоша ми.

– Не – прошепнах. – Не, не!

Мисис Съксби хвана Господина за лакътя. – Махни си ръката – каза. Той продължаваше да си стиска корема.

– Не мога.

– Махни си ръката!

Тя искаше да види колко дълбока е раната. Той направи физиономия, а после си свали пръстите. От една дупка в жилетката му се появи мехур, който приличаше на сапунен мехур, но беше в преливащи се червени цветове, а после струя кръв, която изхвърча и се разплиска върху пода, така както се разплисква вода или супа.

Дейнти отново изпищя. Пламъкът на лампата трепна.

– Мамка му стара! Мамка му стара! – изкрещя Джон.

– Сложете го да седне – каза мисис Съксби. – Донесете кърпа, за раната. Донесете нещо, с което да спра кръвта. Донесете нещо, без значение какво.

– Помогнете ми – каза Господина. – Помогнете ми. О, боже!

Преместиха го непохватно, като мърмореха и въздишаха. Сложиха го да седне на един стол с твърда облегалка. Стоях и гледах, без да мръдна, предполагам, от ужас, макар че сега изпитвам срам, задето не направих нищо. Мистър Ибс дръпна една кърпа от кукичката на стената, а мисис Съксби коленичи до Господина и притисна раната с нея. Всеки път, когато той си махаше ръката от корема, кръвта бликваше.

– Донесете кофа или гърне – каза мисис Съксби и Дейнти изтича до вратата, грабна нощното гърне, което беше забравено там, и го сложи до стола. Звукът от кръвта, която се удряше в порцелана, и червените следи, които оставаха по белите стени и по онова огромно черно око, бяха направо ужасяващи. Господина чу и се изплаши.

– О, боже! – повтори. – О, боже, умирам! – Докато изричаше думите, през тракащите му зъби излизаха накъсани стонове, които не беше в състояние да спре. – О, господи, спаси ме!

– Сега, сега – каза мисис Съксби, докосвайки лицето му. – Сега. Бъдете смел. Виждала съм как жени губят кръв от бебе и оживяват, за да разказват после за това.

– Не и по този начин! – отвърна той. – Не и по този начин! Порязан съм. Дълбока ли е раната? О, боже! Нуждая се от лекар. Нали?

– Донесете му нещо за пиене – каза мисис Съксби, но той поклати глава.