Сара Уотърс - Крадлата

– Нима сега ще извъртиш нещата така – отвърнах, треперейки от презрение, – че да излезе, че си го направила само защото той те е принудил?

– Той наистина ме принуди! Но не по начина, който имаш предвид.

Попитах:

– И твърдиш, че не си долна измамница?

Тя отвърна:

– А ти? – Отново улови погледа ми, а аз отново едва не се засрамих от него и извърнах очи. След малко казах, по-тихо:

– Беше ми противно. Не си разменях усмивки с него, когато ти беше с гръб към нас.

– И смяташ, че аз съм го правила?

– Защо не? Ти си артистка. И в момента играеш роля!

– Наистина ли?

Тя изрече думите, като не сваляше очи от лицето ми и продължаваше да протяга ръка към моята, но не успяваше да я хване. Светлината падаше върху нас, а останалата част от кухнята беше почти тъмна. Погледнах пръстите ѝ. Бяха мръсни или може би ожулени. Попитах:

– След като го мразеше, защо го направи?

– Нямах избор – отвърна тя. – Ти видя какъв беше животът ми. Нуждаех се от теб, за да заемеш моето място.

– За да можеш ти да дойдеш тук и да заемеш моето! – Тя не отговори. – Можехме да го измамим. Ако ми беше казала. Щяхме да...

– Какво щяхме да направим?

– Нещо. Не знам какво...

Тя поклати глава.

– А ти – попита тихо – какво би пожертвала?

Погледът ѝ беше мрачен, но в същото време твърд и искрен; аз обаче изведнъж осъзнах, че мисис Съксби, Джон, Дейнти и мистър Ибс ни наблюдаваха смълчани и любопитни, и се запитах: "Какво ли бих...". И в този момент погледнах в собственото си малодушно сърце и разбрах, че не бих пожертвала нищо заради нея, абсолютно нищо, и че по-скоро бих умряла, отколкото да ѝ позволя да ме посрами.

Тя отново протегна ръка. Пръстите ѝ докоснаха леко китката ми. Грабнах ножа и я наръгах в ръката.

– Не ме пипай! – изкрещях. Изправих се на крака. – Никой да не ме пипа! – Гласът ми беше безумен. – Никой! Чувате ли ме? Дойдох тук, мислейки си, че това е моят дом, а вие искате да ме изхвърлите. Мразя ви всичките! Иска ми се да бях останала на село!

Погледнах едно след друго лицата им. Дейнти се беше разплакала. Джон седеше със зинала уста, удивен. Мистър Ибс беше подпрял бузата си с ръка. Мод държеше кървящите си пръсти. Чарлс трепереше. Мисис Съксби каза:

– Остави ножа, Сю. Да те изхвърлим? Как можа да си го помислиш! Аз...

После млъкна. Чарли Уаг беше вдигнал глава. Откъм работилницата на мистър Ибс се чу звук от превъртане на ключ. Последва шум от ритане с ботуши и подсвиркване.

– Господина! – извика мисис Съксби. Погледна към Мод, към мистър Ибс, към мен. Стана и се наведе, за да ми хване ръката. – Сю – каза. Говореше с глас, който излизаше от устата ѝ като шепот. – Сюзи, миличка, ще дойдеш ли с мен горе?

Аз обаче не ѝ отговорих, а само стиснах по-здраво ножа. Чарли Уаг излая слабо, а Господина излая в отговор. После отново започна да си подсвирква, беше някаква бавна валсова мелодия; чухме как залита и се спъва в коридора и видяхме как бутна вратата. Мисля, че беше пиян. Шапката му беше сложена накриво, бузите му бяха съвсем розови, а устата му беше отворена, оформяйки идеално буквата "о". Застана на едно място, олюля се леко и огледа стаята, като присви очи към сенките. Подсвиркването секна. Устните му се опънаха и той се облиза.

– Здрасти, Чарлс – каза и намигна, а после погледна към мен и към ножа. – Здрасти, Сю. – Свали си шапката и започна да размотава алената кърпа от врата си. – Предположих, че ще дойдеш. Ако беше изчакала още един ден, щях да бъда готов. Току-що получих писмо от онзи глупак, доктор Кристи. Той очевидно не е бързал да ме уведоми за бягството ти! Според мен е възнамерявал да те хване, преди да му се е наложило да ме уведоми. Репутацията му страда, когато някоя луда избяга.

Прибра алената кърпа в шапката си и пусна шапката на пода. Извади цигара.

– Ти си дяволски спокоен – отвърнах. Треперех. – Мисис Съксби и мистър Ибс знаят всичко.

Той се засмя.

– Смея да твърдя, че е така.

– Господине! – каза мисис Съксби. – Чуйте ме. Сю ни разказа ужасни неща. Настоявам да си тръгнете.

– Не го карайте да си тръгва! – изкрещях. – Той ще доведе доктор Кристи! – Размахах ножа. – Чарлс, спри го!

Господина беше запалил цигара, но не беше мръднал от мястото си. Обърна се, за да погледне към Чарлс, който беше направил няколко неуверени крачки към него. Сложи ръка върху косата му.

– Е, Чарли – каза.

– Моля ви, сър – отвърна Чарлс.

– Разбрал си, че съм негодник.

Устната на Чарлс започна да трепери.

– Кълна се в Господ, мистър Ривърс, не съм искал да стане така!