Сара Уотърс - Крадлата

– Добре, Дейнти – прекъсна я бързо мисис Съксби.

Погледнах отново към Мод – към малкото ѝ ухо, на което, чак сега забелязах, имаше кристална висулка на златна жичка, към къдриците, към тъмните ѝ вежди. Веждите ѝ бяха оскубани и оформени като две тънки дъги. Над стола, на който седеше – нещо, което също не бях забелязала досега, сякаш в тон с висулките, къдриците и гривните на китката ѝ, над стола на една греда беше закачена малка клетка от ракита, в която имаше жълта птичка.

Усетих как сълзите се надигнат в гърлото ми.

– Взела си всичко, което беше мое – казах. – Взела си го и си го направила по-хубаво.

– Взела съм го – отвърна тя, – тъй като беше твое. Трябваше да го взема!

– Защо е трябвало да го вземеш? Защо?

Тя отвори устата, за да каже нещо. После се обърна към мисис Съксби и изражението ѝ се промени.

– Защото съм зла – отвърна решително. – Защото съм зла. Защото ти беше права преди малко: лицето ми е фалшиво, имам уста на артистка, червенината ми е лъжлива, очите ми... Очите ми... – Извърна поглед. Гласът ѝ беше станал по-висок. Отново заговори монотонно. – Ричард установи, че в крайна сметка трябва да чакаме за парите си по-дълго, отколкото предполагахме.

Хвана с две ръце чашата си и глътна онова, което беше останало в нея.

– Не сте си взели парите, така ли?

Тя остави чашата.

– Все още не.

– Е, това все пак е нещо – отвърнах. – Искам част от тях. Искам половината. Чувате ли, мисис Съксби? Добре поне, че ще ми дадат половината от богатството си. Не някакви си въшливи три хиляди, а половината от парите. Помислете си само какво ще направим с тях!

Аз обаче не исках парите и когато започнах да говоря, гласът ми прозвуча омразно на самата мен. Мисис Съксби мълчеше. Мод каза:

– Ще получиш каквото искаш. Ще ти дадем всичко, абсолютно всичко, стига да си тръгнеш оттук, преди Ричард да се е върнал.

– Да си тръгна оттук ли? Понеже ти искаш да стане така? Това е моят дом! Мисис Съксби... мисис Съксби, ще ѝ кажете ли?

Мисис Съксби отново прокара ръка по устата си.

– Престани, Сюзи – бавно изрече тя. – Мис Лили може и да е права. А по въпроса за парите, засега ще е най-добре да не се мяркаш пред Господина. Нека първо да поговоря с него. Ще му дам обаче да разбере на какво съм способна!

Каза го някак си странно и плахо и се опита да се усмихне, така както според мен би го казала, ако току-що беше открила, че Господина я е измамил на карти с два-три шилинга. Предположих, че си мислеше за богатството на Мод и за начина, по който то можеше да бъде разделено. Много ми се искаше да вярвам, че в крайна сметка парите не са важни за нея. Попитах:

– Ще ме принудите ли да си тръгна? – думите излязоха от устата ми като шепот. Извърнах очи от нея и огледах кухнята

– Погледнах към часовника с кукувичката на лавицата и към снимките върху стените. На пода до вратата към стълбището беше сложено порцелановото нощно гърне с черното око от стаята ми; вероятно някой го беше донесъл, за да го измие, а после го беше забравил. Аз нямаше да го забравя. Върху масата под ръката ми имаше сърце: бях го издраскала в дървото миналото лято. Тогава още бях като дете. Бях като бебе... Огледах се отново. Защо нямаше никакви бебета? Кухнята беше тиха. Всички се бяха умълчали и ме наблюдаваха.

– Ще ме принудите ли да си тръгна? – попитах втори път мисис Съксби. – А нея ще я оставите тук, така ли? – Гласът ми прозвуча като гласа на момче, който мутира. – Нима им вярвате, че няма да доведат доктор Кристи? Ще ѝ свалите ли... Ще ѝ свалите ли роклята и фуркетите, ще я целунете ли, ще ѝ позволите ли да спи до вас на моето място, докато аз лежа в легло, в което има червени косми?

– Да спи до мен ли? – попита бързо мисис Съксби. – Кой ти каза?

– Червени косми? – попита Джон.

Мод обаче беше вдигнала глава и погледът ѝ беше станал остър.

– Наблюдавала си ни! – каза. И след като помисли, продължи: – През капака на прозореца!

– Наблюдавах ви – отвърнах, по-твърдо. – Наблюдавах те, паяк такъв! , как вземаш всичко, което беше мое. Предпочиташ това, проклета да си! , вместо да спиш със съпруга си!

– Да спя... с Ричард? – тя изглеждаше изненадана. – Нали не смяташ, че...

– Сюзи – каза мисис Съксби и сложи ръката си върху моята.

– Сю – каза в същото време Мод, която също се надвеси над масата и посегна към мен, – нали не смяташ, че той означава нещо за мен? Нали не си мислиш, че като съпрузи ни свързва нещо друго, освен името му? Не знаеш ли, че го мразя? Не знаеш ли, че го мразех, в Брайър?