Сара Уотърс - Крадлата

– Много си закъснял. – Беше гласът на Дейнти. – Мистър Ибс казва... Ох! Пак си ти! Какво има сега? Да не би да си размислил?

Вратата се отвори още малко. Чарлс стоеше и се облизваше, без да сваля очи от Дейнти. После погледна към мен. Тя го видя, надникна, погледна в същата посока и изпищя.

– Мисис Съксби! – извиках. Втурнах се към вратата, а Дейнти изхвърча. Хванах Чарлс за ръката и го издърпах в работилницата. – Мисис Съксби! – извиках отново. Изтичах до висящата завеса и я дръпнах настрани. Коридорът беше празен, спънах се и Чарлс се спъна заедно с мен. После стигнах до вратата в края на коридора и я отворих. През нея нахлу топлина, дим и светлина и аз започнах да мигам. Първо видях мистър Ибс. Почти беше стигнал до вратата, чувайки виковете. Когато ме видя, спря и вдигна ръце. Зад него беше Джон Врум с палтото от кучешки кожи, а зад Джон Врум... видях я и бях готова да се разрева като малко момиченце – беше мисис Съксби. До масата в огромния стол на мисис Съксби седеше Мод.

Под стола стоеше Чарли Уаг. Беше се разлаял, привлечен от суматохата. След като ме видя, се разлая още по-силно, заудря с опашка, а после се приближи до мен и скочи, за да ми подаде лапите си. Врявата беше ужасна. Мистър Ибс посегна, хвана го за нашийника и бързо го дръпна назад. Толкова силно го дръпна, че Чарли едва не се удуши. Отскочих и вдигнах ръце. Останалите ме наблюдаваха. Ако дотогава не бяха забелязали ножа, вече го забелязаха. Мисис Съксби отвори уста. Каза:

– Сю, аз... Сю...

В този момент Дейнти, която беше изтичала след мен през работилницата на мистър Ибс, се втурна в стаята.

– Къде е тя? – изкрещя. – Беше стиснала ръцете си в юмруци. Избута Чарлс настрани, видя ме и тропна с крак. – Не е ли малко нахално да идваш тук? Кучка такава! Едва не разби сърцето на мисис Съксби!

– Не се доближавай до мен – отвърнах и размахах ножа. Тя го погледна учудено, а после отстъпи назад. Искаше ми се да не го беше правила, защото беше ужасно. В крайна сметка ставаше въпрос за Дейнти! Ножът затрепери.

– Мисис Съксби – казах, обръщайки се към нея. – Разказали са ви лъжи. Аз никога... Те – той и тя – ме вкараха в лудницата! През цялото това време... през цялото това време, от месец май! Се опитвах да се върна при вас.

Мисис Съксби беше сложила ръка върху сърцето си. Изглеждаше много изненадана и уплашена, сякаш бях насочила ножа към нея. Погледна към мистър Ибс, а после към Мод. И като че ли дойде на себе си. Прекоси с две-три пъргави крачки кухнята и ме стисна здраво за раменете.

– Скъпо момиче – отвърна.

Притисна лицето ми до гърдите си. Нещо твърдо докосна бузата ми. Беше брошката с диамантите на Мод.

– Ох! – извиках, след като я усетих. Помъчих се да се отдръпна. – Отнела ви е от мен с накити! С накити и лъжи!

– Скъпо момиче – повтори мисис Съксби.

Аз обаче гледах към Мод. Тя не се сви, нито трепна, след като ме видя, както направиха всички останали, а само ... точно като мисис Съксби сложи ръка върху сърцето си. Беше облечена като момиче от Бъроу, но лицето ѝ не беше осветено, очите ѝ бяха в сянка... изглеждаше красива и горда. Ръката ѝ обаче трепереше.

– Точно така – казах, след като видях това. – Трепериш.

Тя преглътна.

– Не трябваше да идваш тук, Сю – отвърна. – Щеше да е по-добре, ако беше стояла далече от тази къща.

– И ти си позволяваш да кажеш такова нещо! – изкрещях. Гласът ѝ беше ясен и мелодичен. Спомних си как го чувах в сънищата си в лудницата. – Позволяваш си го, изменница, змия, усойница такава!

– Момичешки бой! – изрева Джон и изръкопляска.

– Хей! Хей! – извика мистър Ибс. Беше извадил носната си кърпа и си бършеше челото. Погледна към мисис Съксби. Тя все още ме прегръщаше и аз не можех да видя лицето ѝ. Усещах обаче как ръцете ѝ се отпуснаха и тя посегна да вземе ножа от мен. – Ама че е остър, а? – каза и се изсмя нервно. Сложи го внимателно на масата. Наведох се и отново го сграбчих.

– Не го оставяйте – отвърнах – на място, където тя може да го стигне! Ох, мисис Съксби, нямате представа какъв дявол е!

– Чуй ме, Сю – каза Мод.

– Скъпо момиче – повтори още веднъж мисис Съксби, изричайки думите заедно с нейните. – Всичко е толкоз неочаквано и странно. Толкоз е... Погледни се само! Приличаш на истински, ха! ха! , войник. – Избърса си устата. – Защо просто не седнеш и не започнеш да се държиш както трябва? Какво ще кажеш да изпратим мис Лили на горния етаж, след като се разстройваш, като я гледаш? А? А също и Джон и Дейнти, да помолим и тях, а? – завъртя глава, – да изтичат горе?