Сара Уотърс - Крадлата

Той остави празно място. Взех листа и написах отдолу името си.

– Не ме гледай! – казах му, целунах мястото, където бях написала името си, и сгънах листа. – А сега трябва да направиш следното. Довечера, след като Господина, мистър Ривърс, излезе от къщата, ти трябва да отидеш там. Ще почукаш и ще поискаш да се видиш с мистър Ибс. Ще кажеш, че ще носиш нещо, което ще му продадеш. Веднага ще го познаеш: той е висок, с подстригани бакенбарди. Мистър Ибс ще те попита дали някой не те е проследил, а ти ще му отговориш, че си се промъкнал незабелязано. После ще те попита кой те изпраща при него. Ще му кажеш, че те изпраща Фил. Ако те попита откъде го познаваш, ще му кажеш: "От един приятел, чието име е Джордж". Ако попита кой е този Джордж, ще му кажеш: "Джордж Джослин, от Колиърс рентс". Джордж чий и откъде?

– Джордж Джослин от... Ох, мис! Предпочитам да направя всичко друго, само не и това!

– Предпочиташ жестоките яки мъже, отвратителните неща, Ямайка, така ли?

Той преглътна.

– Джордж Джослин от Колиърс рентс.

– Добро момче. После ще му връчиш часовника. Той ще ти каже някаква цена, но каквато и да е тя, даже и да е сто лири или хиляда, ще му кажеш, че не е достатъчно. Ще кажеш, че часовникът е истински и че е изработен в Женева. Ще му кажеш... не знам... ще му кажеш, че баща ти се занимава с часовници и ти разбираш от тях. Накарай го да го разучи по-внимателно. Ако имаме късмет, той ще му свали капака, което ще ти даде възможност да се огледаш. Ето кого ще търсиш: една доста възрастна госпожа със сребриста коса – тя ще седи на люлеещ се стол и може би ще държи бебе на скута си. Това е мисис Съксби, която ме е отгледала. Тя е готова да направи всичко за мен. Намери начин да се добереш до нея и да ѝ предадеш писмото. Ако го направиш, Чарлс, ние сме спасени. Но ме чуй. Ако там има едно мургаво зло момче, пази се от него, то е срещу нас. Същото се отнася и за едно червенокосо момиче. А ако онази усойница, мис Мод Лили, е наблизо, трябва да си криеш лицето. Разбра ли ме? Ако тя те види, с нас е свършено – по-опасно е дори и отколкото да те види момчето.

Той отново преглътна. Остави писмото на леглото, а после седна и го погледна уплашено. Започна да се упражнява какво трябва да каже. Стоях до прозореца, наблюдавах и чаках. Първо се спусна здрач, а после се стъмни и заедно с тъмнината се появи Господина, който се измъкна от вратата на работилницата на мистър Ибс с наклонена шапка и с онази алена кърпа около врата. Видях го, изчаках за по-сигурно още половин час, а после погледнах към Чарлс.

– Облечи си палтото – казах. – Време е.

Той пребледня. Подадох му каскета и шала и му вдигнах яката.

– Взе ли писмото? Много добре. А сега бъди смел. И без номера. Не забравяй, че ще те наблюдавам.

Той не ми отговори. Излезе и след малко го видях как пресече улицата и застана пред работилницата на мистър Ибс. Вървеше като човек, който е поел към бесилката. Повдигна леко шала върху лицето си и погледна към мястото, от което го наблюдавах зад капака на прозореца. "Не се озъртай, глупак такъв", помислих си. После той отново дръпна шала и почука. Чудех се дали няма да побегне от стъпалото. Изглеждаше така, сякаш беше готов да го направи. В този момент обаче вратата се отвори; беше Дейнти. Поговориха малко и тя го остави да чака и влезе обратно в работилницата на мистър Ибс, а после се появи отново. Погледна нагоре и надолу по улицата. Подобно на глупак той погледна заедно с нея, като че ли искаше да види какво търси тя. После Дейнти кимна и отстъпи назад. Той влезе и вратата се затвори. Представих си я как завърта ключа с малката си бяла ръка.

И зачаках.

Минаха, да речем, пет минути. Или може би десет.

Какво си мислех, че ще се случи? Навярно, че вратата ще се отвори, че мисис Съксби ще дотича, а след нея и мистър Ибс, че тя просто ще отиде до стаята си, ще занесе лампата до прозореца, ще ми даде знак... Не знам. Къщата обаче остана тиха, а когато най-сетне вратата се отвори, от нея излезе само Чарлс, последван от Дейнти; после вратата се затвори. Чарлс стоеше и трепереше. Бях свикнала с треперенето му и мисля, че от начина, по който трепереше тогава, разбрах, че нещата са се объркали. Видях го, че вдига поглед към нашия прозорец и се кани да побегне.

– Не тичай, копеле мръсно! – изкрещях и ударих по стъклото; вероятно той ме чу, защото наведе глава, пресече улицата и се изкачи по стълбите. Когато стигна до стаята, лицето му вече беше аленочервено и лъщеше от сълзи и сополи.

– Бог ми е свидетел, че не исках да направя това! – каза той, докато влизаше в стаята. – Бог ми е свидетел, че тя ме видя и ме накара!