Сара Уотърс - Крадлата

В стаята на мисис Съксби се появи светлина и сянка, а после фигура – беше самата мисис Съксби! Сърцето ми едва не се пръсна. Косата ѝ се белееше; беше облечена със старата си рокля от тафта. Стоеше с лампа в ръка, лицето ѝ беше извърнато от мен, но въпреки всичко можех да видя, че челюстите ѝ се движеха – говореше на някой, който беше навътре в стаята, на някой, който излезе напред, когато тя се отдръпна от прозореца. Беше момиче. Момиче с много тънка талия...

Видях го и започнах да треперя. Момичето се появи, а мисис Съксби крачеше из стаята зад него и му сваляше брошките и пръстените. Застана точно до огледалото. Вдигна ръка, за да се облегне на касата на прозореца, а после опря чело в китката си и застана неподвижно. Само пръстите му мърдаха, докато дърпаше разсеяно дантелата върху прозореца. Ръката му беше гола. Косата му беше накъдрена. Помислих си: "Не е възможно да е тя". После мисис Съксби отново започна да говори, момичето вдигна лице, светлината от уличната лампа падна върху него и аз извиках.

Може и да ме е чула, макар че едва ли; във всеки случай обърна глава и сякаш ме погледна, сякаш срещна за миг очите ми през тъмната и прашна улица. Едва ли съм мигнала през цялото време. Тя също едва ли е мигнала, понеже очите ѝ останаха отворени – видях ги и най-после се сетих за цвета им. После тя се завъртя с гръб, направи крачка навътре в стаята, взе лампата и докато я загасяше, мисис Съксби се приближи до нея, вдигна ръцете ѝ и започна да откопчава кукичките на задната част на яката ѝ.

После настъпи мрак.

Отдръпнах се от прозореца. Собственото ми бяло лице се отразяваше в стъклото: светлината от улицата падаше върху него във формата на сърце – върху бузите, под очите ми. Извърнах се от стъклото. Викът ми беше събудил Чарлс; предполагам, че погледът ми е бил странен.

– Какво става, мис? – попита шепнешком той.

Покрих си устата с ръка.

– О, Чарлс! – отвърнах. Направих няколко крачки, залитайки, към него. – Чарлс, погледни ме! Кажи ми коя съм!

– Коя си ли, мис?

– Стига с това "мис"! Никога не съм била мис, макар и да ме изкараха такава. Ох! Тя ми е отнела всичко, Чарлс. Отнела ми е всичко и го е направила свое. Накарала е мисис Съксби да я обича, както накара... Ох! Ще я убия, още тази нощ!

Изтичах в нещо като треска обратно до капака на прозореца, за да погледна към фасадата на къщата. Казах:

– Дали ще успея да се изкача до прозореца? Бих могла да счупя резето и да я намушкам, докато спи. Къде е онзи нож?

Отново изтичах, хванах ножа и опипах ръба му. – Не е достатъчно остър. – Огледах се, после взех камъка, който подпираше вратата, и прокарах острието върху него. – Така ли? – попитах Чарлс. – Или така? Как ще се наточи най-добре? Хайде, хайде. Да те вземат дяволите, нали това ти е работата?

Той ме наблюдаваше с ужас, а после се приближи и ми показа с разтреперани пръсти. Наточих острието. – Готово – казах. – Когато върхът на ножа докосне гърдите ѝ, ще се почувствам добре. – После спрях. – Не мислиш ли обаче, че при намушкване смъртта настъпва доста бързо? Не трябва ли да намеря по-бавен начин? – Помислих си, че бих могла да я задуша, да я удуша, да я убия, удряйки я с тояга. – Имаме ли някаква тояга, Чарлс? Това ще отнеме повече време, ох! Иска ми се да ме познае, докато умира. Ще дойдеш с мен, Чарлс. Ще помагаш. Какво има?

Той се беше приближил до стената, стоеше с гръб към нея и трепереше.

Каза:

– Ти не си... не си същата, каквато беше в Брайър!

Отвърнах:

– Погледни се. И ти не си същият. Онова момче беше храбро.

– Искам мистър Ривърс!

Изсмях се, смехът ми беше безумен.

– Трябва да ти кажа нещо. Мистър Ривърс не е господинът, за когото го смяташ. Мистър Ривърс е зъл и коварен.

Той пристъпи напред.

– Не е!

– Такъв е. Той избяга с мис Мод, каза на всички, че аз съм Мод и ме вкара в лудницата. Кой според теб подписа разпореждането за настаняването ми там?

– След като го е подписал, значи е било вярно!

– Той е негодник.

– Той е същинска скъпоценност! Всички в Брайър разправяха така.

– Те не го познават така, както го познавам аз. Той е лош, той е отвратителен.

Чарлс стисна ръце в юмруци.

– Не ме интересува! – изкрещя.

– Искаш да работиш при един злодей, така ли?

– По-добре, отколкото... Ох! – Той седна на пода и си скри лицето. – Ох! Ох! Никога не съм бил по-нещастен. Мразя те!

– И аз те мразя – отвърнах, – проклет женчо.

Все още държах камъка в ръка. Хвърлих го към него.

Не успях да го уцеля с около един фут, но звукът от удара на камъка в стената и в пода беше ужасен. Треперех почти като него. Погледнах към ножа, който държах, а после го оставих. Докоснах си лицето. Бузите и челото ми плувнаха в пот. Приближих се до Чарлс и коленичих до него. Той се опита да ме отблъсне.