Сара Уотърс - Крадлата

Побиха ме тръпки. В "Сейнт Пол" беше студено даже и през юли. Стъклата на прозорците постепенно губеха цветовете си с преминаването на следобеда в нощ. Сега в къщата на доктор Кристи вече щяха да ни будят, за да ни водят на вечеря. Щяхме да получим хляб с масло и половин пинта чай... Чарлс дойде и седна до мен. Чух го, че въздъхна. Държеше каскета си в ръце, а косата му блестеше. Устните му бяха съвсем розови. Три момчета в бели мантии обикаляха с пламъци върху месингови пръчки и палеха допълнителни лампи и свещи; погледнах към Чарлс и си помислих колко добре би изглеждал сред тях в своя собствена мантия.

После погледнах към палтото му. Беше здраво, макар и прашно.

– Колко пари имаме, Чарлс? – попитах.

Имахме пени и половина. Заведох го в една заложна къща на Уолтинг стрийт и там получихме за палтото му два шилинга.

Той се разплака, когато го оставих.

– О, как ще се срещна сега с мистър Ривърс? – каза. – Той не би приел едно момче по риза!

Обещах му да взема обратно палтото след ден-два. Купих му стриди, парче хляб с масло и чаша чай.

– Лондонски стриди – казах. – Ммм, прекрасни са, нали?

Той не ми отговори. Когато отново тръгнахме, вървеше една крачка зад мен, обгърнал раменете си с ръце и с очи, забити в земята. Очите му бяха зачервени от сълзите и от мръсотията.

Пресякохме реката при Блакфраъйрс и оттам, макар че до момента внимавах много, започнах да внимавам още повече.

Избягвахме страничните улички и се движехме по широките улици; здрачът, който представлява лъжлива светлина и винаги е подходящ за всякакви съмнителни занимания, по-подходящ даже и от тъмнината, ни помагаше да се крием. Всяка крачка, която правехме, ме приближаваше до дома. Започнах да виждам познати неща, даже познати хора, и отново почувствах вълнение в главата и в сърцето си, което, мислех си, щеше съвсем да ме обърка. После стигнахме до Гравъл лейн и Съдърк бридж роуд, завихме към западния край на Лант стрийт, спряхме и погледнахме надолу по улицата. Кръвта ми запрепуска и сърцето ми подскочи толкова силно, че едва не припаднах. Вкопчих се в тухлената стена, на която се бяхме подпрели, и отпуснах надолу глава, докато кръвта ми се поуспокои. Когато отново проговорих, гласът ми беше хрипкав. Казах:

– Виждаш ли онази черна врата с прозореца, Чарлс? Това е вратата на моята къща. Жената, която живее в нея, ми е като майка. В момента най-много от всичко искам да изтичам до тази врата, но няма да го направя. Опасно е.

– Опасно ли е? – попита той и се озърна тревожно. Вероятно тези улици, които изглеждаха толкова свидни в моите очи, че бях готова да легна и да ги целуна, са изглеждали доста обикновени в неговите.

– Опасно е – повторих, – докато хората на доктор Кристи са по петите ни.

Погледнах обаче към вратата на работилницата на мистър Ибс, а после към прозореца над нея. Това беше прозорецът на стаята, в която живеех с мисис Съксби, и изкушението да се приближа до нея беше прекалено силно. Хванах Чарлс и го бутнах пред себе си; продължихме да вървим, а после спряхме пред една стена, където между два издадени прозореца имаше сянка. Някакви деца минаха покрай нас и започнаха да се смеят на воалетката ми. Познавах майките им, бяха ни съседи, и отново се притесних да не ме видят и да ме разпознаят. Реших, че в крайна сметка съм глупачка, щом съм стигнала чак дотук по улицата, а после си помислих: "Защо просто не се втурна към вратата и не извикам мисис Съксби?" Може би щях да го направя. Не съм в състояние да кажа. Защото се бях обърнала, за да си оправя шапката, и докато се колебаех, Чарлс сложи ръка на устата си и извика:

– Ах!

Децата, които се бяха изсмели на воалетката ми, бяха побягнали надолу по улицата и после се бяха разделили, за да пуснат някого да мине между тях. Беше Господина. Носеше онази стара широкопола мека шапка, а около врата му имаше алена кърпа. Косата и бакенбардите му бяха по-дълги от всякога. Наблюдавахме го как крачи отпуснато. Мисля, че си подсвиркваше. Когато стигна до вратата на работилницата на мистър Ибс, спря. Бръкна в джоба си и извади ключ. Ритна стъпалото първо с десния, после с левия си крак, за да изтупа прахта от тях, а после пъхна ключа в бравата, огледа се разсеяно и влезе в къщата. Извърши всичко това по най-спокойния и свойски начин, който може да си представи човек.

Видях го и цялата се разтресох. Чувствата ми обаче бяха странни.

– Дяволът му неден! – изкрещях. Искаше ми се да го убия, да го застрелям, да хукна към него и да го ударя по лицето. Но след като го видях, се уплаших, уплаших се повече отколкото би трябвало, уплаших се така, сякаш все още бях при доктор Кристи и всеки момент можеха да ме вземат, да ме вържат и да ме потопят във ваната. Дъхът ми излизаше странно – на пресекулки. Не смятам, че Чарлс забеляза. Той си мислеше, че е по риза.