Сара Уотърс - Крадлата

– Седем часът – казах. Изведнъж се натъжих. Погледнах гребена на сестра Бейкън. – В момента жените се събуждат и виждат, че леглото ми е празно, ако вече не са го направили.

– А мистър Уей лъска обувки – добави Чарлс. Устната му заподскача.

– Мисли си за ботушите на мистър Ривърс – отвърнах бързо. – Обзалагам се, че се нуждаят от лъскане. Лондон е безмилостен към мъжките обувки.

– Така ли?

Това го накара да се почувства по-добре. Изядохме хляба, изправихме се на крака и се изчистихме от тревата. Покрай нас мина човек с лопата. Изгледа ни по същия начин, по който ни беше изгледала жената във фурната.

– Вземат ни за скитници – каза Чарлс, докато го наблюдавахме как се отдалечава.

Аз обаче си представих как пристигат мъже от лудницата и разпитват за момиче с карирана рокля и гумени боти. – Да тръгваме – отвърнах и ние отново се отклонихме от пътя и поехме по някаква пътека, която минаваше през нивите. Вървяхме възможно най-близо до живите плетове, макар че тревата там беше по-висока и правеше придвижването ни по-трудно и по-бавно.

Слънцето затопли въздуха. Появиха се пеперуди и пчели. От време на време спирах, свалях носната кърпа от главата си и си бършех лицето. Никога през живота си не бях вървяла толкова дълго и не бях стигала толкова далече, а през последните три месеца само бях обикаляла из малката градина на лудницата. От ходенето ми излязоха мехури по петите, големи колкото шилинги. Мислех си: "Никога няма да стигнем до Лондон!".

Но всеки път, когато си го помислех, се сещах за мисис Съксби и си представях изражението на лицето ѝ при появяването ми на вратата на Лант стрийт. После се сещах за Мод, където и да беше тя, и си представях нейното лице.

Нейното лице обаче беше неясно, което ме притесняваше. Попитах:

– Чарлс, какъв цвят са очите на мис Лили? Кафяви или сини?

Той ме погледна странно.

– Мисля, че са кафяви, мис.

– Сигурен ли си?

– Така мисля, мис.

– И аз мисля така.

Но не бях сигурна. Забързах крачка. Чарлс тичаше задъхан до мен.

Към обед стигнахме до няколко малки къщи от едната страна на пътеката, която водеше към някакво село. Накарах Чарлс да спре, – застанахме до един жив плет и аз погледнах към вратите и прозорците. От един прозорец момиче изтърсваше дрехи; след минута обаче то се прибра и прозорецът се затвори. Покрай друг прозорец мина жена с кофа и се върна обратно, без да погледне навън. Прозорците на следващите къщи бяха затворени и тъмни, но аз предположих, че зад тях има нещо, което си заслужава да бъде откраднато. Мислех си да отида до някоя врата, да почукам и ако никой не ми отвори, да пробвам бравата. Но докато стоях и събирах кураж, от последната къща долетяха гласове: двамата с Чарлс вдигнахме очи и видяхме една жена и две деца, които бяха застанали до портата на градината.

Жената си връзваше бонето и целуваше децата си за довиждане.

– Джанет – каза тя на по-голямото дете, – не забравяй да наглеждаш братчето си. Когато се върна, ще ви дам да изядете по едно яйце. Можеш да подгънеш кърпичката си, ако искаш, само внимавай с иглата.

– Добре, мамо – отвърна момиченцето. Вдигна лицето си за целувка, а после залюля портата. Майка му бързо се отдалечи от къщата; мина покрай мен и Чарлс, без да знае, че сме там, тъй като все още се криехме зад плета.

Наблюдавах я, докато се отдалечаваше. Преместих погледа си от нея към момиченцето, което водеше братчето си по пътеката към отворената врата на къщата. После погледнах към Чарлс. Казах:

– Чарлс, най-после съдбата е на наша страна. Дай ми шест пенса, моля те. – Той започна да рови в джоба си. – Не тази монета. Нямаш ли по-лъскава?

Взех най-лъскавата и я излъсках допълнително с ръкава на роклята си.

– Какво възнамеряваш да направиш, мис? – попита той.

– Нищо. Стой тук. Ако се появи някой, ми подсвирни.

Изправих се и пригладих полата си, а после излязох иззад плета и се забързах към портата на къщата, все едно че бях вървяла по пътеката. Момиченцето обърна глава и ме видя.

– Всичко наред ли е? – попитах. – Ти сигурно си Джанет. Току-що срещнах майка ти. Виж какво ми даде тя. Шест пенса. Красиви са, нали? Майка ти ми каза: "Дай тези шест пенса на моето малко момиченце Джанет и я накарай да изтича до магазина за брашно". Каза, че е забравила да купи. Знаеш какво е брашно, нали? Добро момиче. И знаеш ли какво каза още майка ти? Каза: "Моята Джанет е много добро момиченце, нека да си купи бонбони, ще ѝ остане половин пени". Ти обичаш бонбони, нали? И аз обичам бонбони. Сладки са, а? Но от тях се развалят зъбите. Няма значение. Пък и на теб още не са ти поникнали всичките зъби. Ах! Погледни само как блестят! Като наниз от перли! По-добре отскочи до магазина, преди да се е напълнил с хора. Аз ще стоя тук и ще пазя къщата, нали може? Ама че са лъскави тези шест пенса! А, ето го и братчето ти. Не искаш ли да го вземеш със себе си? Добро момиче...