Сара Уотърс - Крадлата

Имаше още три врати, през които трябваше да мина. Същото се случи с всяка една от тях – ключът заяждаше и трябваше да бъде смазан и аз потрепервах всеки път, когато чуех стърженето на желязото в ключалката, и продължавах да действам още по-бързо. Никой обаче не се събуди. В коридорите беше горещо и тихо, по стълбите и във вестибюла не се чуваше никакъв шум. На входната врата имаше резе и не ми беше нужен ключ. Оставих вратата отворена след себе си. Беше също толкова лесно, колкото навремето, когато двете с Мод напуснахме Брайър, като се изключи това, че на чакълената пътека пред къщата се изплаших здравата, защото докато я пресичах, долових стъпки, а после глас. Гласът извика тихо:

– Хей! – Чух го и едва не умрях. Помислих, че вика мен. После долетя женски смях и аз различих някакви фигури: двама мъже, мисля, че единият беше мистър Бейтс, и една жена, сестра Флу, с кривогледите очи. – Ще си получиш своя... – каза единият от мъжете и това беше всичко, което чух. Тримата влязоха в храстите отстрани на къщата. Сестра Флу отново се изсмя. После смехът ѝ беше задушен и настъпи тишина.

Не изчаках да видя какво щеше да последва от тази тишина. Затичах се, отначало леко, по чакъла, а после силно, по поляната. Не погледнах назад към къщата. Не мислех за жените, които още бяха в нея. Иска ми се да можех да кажа, че съм отишла до малката градина и съм хвърлила ключа там, за да го намери някоя от тях. Аз обаче не го направих. Не спасих никоя друга, освен себе си. Бях изплашена прекалено много. Открих най-високото дърво: беше ми нужен още половин час, за да се изкатеря по чворовете върху стъблото, да падна, да опитам отново, да падна втори, трети, четвърти път, да стигна най-после до най-ниския клон, да се изкача оттам до клона над него, да се придвижа по един скърцащ клон, докато се добера до стената... Един господ знае как го направих. Мога само да кажа, че успях.

– Чарлс! Чарлс! – извиках, след като се озовах върху тухлите. Не последва отговор. Аз обаче не изчаках. Скочих. Тупнах на земята и чух скимтене. Беше той. Беше ме чакал толкова дълго, че най-накрая беше заспал, а аз едва не го ударих.

Изскимтяването разлая едно от кучетата в къщата. То разлая друго. Чарлс си затисна устата с ръка.

– Хайде! – казах.

Хванах го за ръката. Обърнахме се с гръб към стената и хукнахме.

Тичахме през треволяците и живите плетове. Все още беше тъмно, пътеките не се виждаха, а в началото бях прекалено изплашена, за да спирам и да ги търся. От време на време Чарлс се спъваше или забавяше крачка, за да сложи ръка на гърдите си и да си поеме въздух; тогава накланях глава и се ослушвах, но не чувах нищо друго, освен птиците, ветровете и мишките. След малко небето се проясни и ние успяхме да различим бледата ивица на някакъв път. – Накъде? – попита Чарлс. Не знаех. От месеци не ми се беше случвало да застана на някаква пътека и да избера в каква посока да се отправя. Огледах се и изведнъж земята и изсветляващото небе ми се сториха огромни и страховити. После видях, че Чарлс ме гледа и чака. Сетих се за Лондон. – Насам – отвърнах и тръгнах, а страхът ми изчезна.

После по целия път беше така: винаги когато стигнехме до някое място, където се пресичаха две или три шосета, аз спирах за минута, мислех си упорито за Лондон и също като Дик Уитингтън [38] Герой от английска пантомима, бедно момче, което става кмет на Лондон. – Бел. пр. се ориентирах накъде трябва да вървим. Когато небето стана още по-светло, започнахме да чуваме коне и колела. Нямахме нищо против да се повозим, но аз всеки път се страхувах, че каруцата или каретата може да са изпратени от лудницата да търсят нас. Чак когато видяхме някакъв възрастен фермер да излиза с магарешка каручка от една порта, решихме, че той със сигурност не е човек на доктор Кристи; застанахме на пътя му, фермерът дръпна юздите на магарето, а ние се качихме и пътувахме с него в продължение на един час. Бях разресала плитките и конците от косата си и тя беше заприличала на рогозка от кокосови влакна; нямах шапка, ето защо си вързах на главата носната кърпа на Чарлс. Казах, че сме брат и сестра и че се връщаме в Лондон, след като сме гостували на леля си.

– В Лондон, а? – отвърна фермерът. – Разправят, че можело човек да живее там четирийсет години и да не се запознае със съседа си. Вярно ли е?

Човекът ни свали край пътя в околностите на някакъв град и ни показа в коя посока трябва да продължим. Предположих, че сме изминали девет-десет мили. Оставаха ни още четирийсет. Все още беше ранна утрин. Намерихме една фурна и си купихме хляб; продавачката огледа толкова подозрително косата, роклята и гумените ми боти, че ми се прииска да се бяхме отказали от хляба и да бяхме продължили гладни. Седнахме в двора на някаква църква, на земята, до два наклонени камъка. Камбаната удари и ние подскочихме.