Сара Уотърс - Крадлата

Той се ококори. Отново бях започнала да подивявам. После кимна. Погледна настрани и потрепна. Сестра Спилър беше напуснала мястото си до вратата и идваше към нас.

– Времето изтече – заяви тя.

Изправихме се на крака. Аз се хванах за облегалката на стола, защото бях готова да се смъкна на пода. Взрях се силно Чарлс, сякаш исках да изгоря с поглед очите му. Бях пуснала ръката му, но отново посегнах към нея.

– Няма да забравиш какво ти казах, нали?

Той кимна уплашено и сведе очи. Опита се да си освободи ръката и пристъпи настрани. Тогава се случи нещо странно. Усетих пръстите му в дланта си и осъзнах, че не мога да ги пусна.

– Не ме оставяй! – извиках. Думите дойдоха от нищото. – Не ме оставяй, моля те!

Той подскочи.

– Хайде стига – каза сестра Спилър. – Нямаме време за това. Хайде.

Започна да дърпа вкопчените ми пръсти. Отне ѝ минута-Две, докато освободи ръката на Чарлс. Той бързо я прибра и доближи кокалчетата ѝ до устата си.

– Тъжно е, нали? – каза му сестра Спилър, която ме беше хванала подръка. Раменете ми подскачаха. – Но ти не се притеснявай. Всички правят така. Според нас е по-добре никой да не идва. По-добре е да не им се напомня за дома. Вълнуват се. – Притегли ме по-близо до себе си. Чарлс се сви. – Няма да забравиш да кажеш на близките си колко е била тъжна, когато си я видял ;нали?

Той премести очи от нея към мен и кимна. Изрекох:

– Извинявай; Чарлс. – Докато говорех, зъбите ми тракаха.

– Не ми обръщай внимание. Няма нищо. Абсолютно нищо.

Виждах го обаче, че ме гледа и си мисли, че все пак съм луда; ако наистина си го мислеше, с мен беше свършено, понеже щях да остана завинаги в къщата на доктор Кристи и никога нямаше да видя мисис Съксби и да си отмъстя на Мод. Тази мисъл беше по-мъчителна от страха ми. Наложих си да се успокоя и сестра Спилър най-сетне ме пусна. Дойде една друга сестра, за да изпрати Чарлс до вратата; позволиха ми да го гледам, докато си тръгва, и, ох! , едва се сдържах да не хукна след него. Докато вървеше, той се обърна, спъна се и срещна очите ми. И отново се ужаси. Бях се опитала да се усмихна и, предполагам, усмивката ми е била страховита.

– Няма да забравиш! – извиках, а гласът ми беше висок и странен. – Няма да забравиш за слоновете!

Сестрите се заливаха от смях. Една от тях ме блъсна. Бях останала без сили и тласъкът ме събори. Лежах като мъртва.

– Слонове! – повтаряха те. Стояха, смеейки се, докато най-накрая от очите им потекоха сълзи.

Тази седмица беше ужасна. Бях си възвърнала разсъдъка, къщата изглеждаше по-жестока от всякога и аз осъзнах колко дълбоко съм затънала, свиквайки с нея. Ами ако след седмица отново започнех да я приемам нормално? Ако оглупеех? Ако Чарлс се върнеше, а аз бях толкова замаяна, че да не го позная? Мисълта едва не ме уби. Правех всичко възможно да не се отнеса отново. Щипех се до посиняване по ръцете. Хапех си езика. Всяка сутрин се събуждах с ужасното чувство, че дните са отлетели, без да забележа. – Кой ден сме днес? – питах мис Уилсън и мисис Прайс. Те естествено никога не знаеха. Мис Уилсън все мислеше, че е Разпети петък. Тогава питах сестра Бейкън.

– Кой ден сме днес, сестра Бейкън?

– Ден за наказание – отвръщаше тя, като потрепваше и си разтриваше ръцете.

Освен това се страхувах, че в крайна сметка Чарлс няма да дойде, че съм му се сторила прекалено луда, че не му е достигнала смелост или че го е връхлетяла някаква беда. Мислех си за всички възможни и невъзможни неща, които биха му попречили да дойде, например че ще го хванат цигани или крадци, че ще го стъпчат бикове, че ще срещне свестни хора, които ще го убедят да се върне у дома. Една нощ заваля и аз си представих как канавката, в която спи, се пълни с вода и той се дави. После имаше светкавици и гръмотевици и аз си представих как сее подслонил под някое дърво с пила в ръка...

Цялата седмица мина по този начин. После дойде сряда. Доктор Грейвс и доктор Кристи заминаха с каретата и вече почти наближаваше пладне, когато сестра Спилър дойде до вратата на нашата стая, погледна ме и каза:

– Колко сме чаровни, а? Онзи младок пак е тук, дошъл е на посещение. Както е тръгнало, май ще има сватба... – Свали ме долу. Във вестибюла ме смушка в ребрата. – И без маймунджулъци.

Този път Чарлс изглеждаше още по-уплашен. Заехме същите места, а сестра Спилър стоеше както преди до вратата и се забавляваше със сестрите във вестибюла. Известно време мълчахме. Бузите на Чарлс бяха бели като тебешир. Попитах, шепнейки: