Сара Уотърс - Крадлата

Нарезът се отпечата идеално върху мазнината. Погледнах го веднъж, а после завинтих капака и сложих буркана обратно на лавицата. Затворих вратата на шкафа и се престорих, че я заключвам. Избърсах ключа в ръкава си. Занесох връзката на сестра Бейкън, а тя отвори джоба си и бръкна в него с върха на палеца си, точно както преди.

– Дай ги тук – каза, когато понечих да прибера ключовете в джоба ѝ, – пусни ги на дъното. Точно така.

Избягвах очите ѝ. Отидох до леглото си, а тя се прозина и задряма на стола, както правеше винаги, докато чакаше сестра Спилър да донесе сиропите. Бях свикнала да пия своя заедно с другите жени, но тази нощ го излях върху дюшека и върнах обратно празната чаша. После наблюдавах, унесена в нещо като треска, за да видя какво ще направи сестра Бейкън. Ако беше отишла до шкафа, например, за да вземе вестник, питка или плетиво, или каквато ѝ да била дреболия, ако беше отишла до шкафа и го беше намерила отворен, а после го беше заключила, проваляйки плана ми, не знам какво щях да правя. Наистина си мисля, че щях да я убия. Но във всеки случай тя не отиде до него. Просто продължи да спи на стола. Спа толкова дълго, че започнах да губя надежда, че въобще някога ще се събуди. Кашлях, вземах обувката си и я пусках на пода, влачех краката на леглото, но тя продължаваше да спи. Най-накрая я събуди някакъв сън. Стана и си облече нощницата. Бях закрила с пръсти лицето си и я гледах през дупките. Видях я как стои права и се чеше по корема през памучната нощница, как хвърли поглед към другите жени, а после към мен, сякаш в главата ѝ се въртеше някаква мисъл...

Но после се отказа от нея. Може би заради горещината. Прозина се отново, сложи верижката с ключовете на врата си, легна и захърка.

Броях, докато хъркаше. Когато стигнах до двайсет, станах, промъкнах се като призрак до шкафа и извадих буркана.

После направих копието. Не мога да кажа колко време ми отне. Знам само, че ми отне часове – макар че пилата беше фина и макар че бях струпала на купчина чаршафите и одеялата върху ръцете си, за да заглушават шума, ми се струваше, че стърженето върху желязото се чува силно, и се осмелявах да режа само в такт с хъркането на сестра Бейкън. Освен това не напредвах особено бързо, понеже непрекъснато сравнявах отливката с отпечатъка, за да се уверя, че нарезите съвпадат, а и пръстите ме боляха и трябваше да спирам, за да ги разкърша, или се навлажняваха и отливката се плъзгаше и се въртеше в ръцете ми. Беше отвратителна работа, а на всичко отгоре я вършех в отчаяние. Имах чувството, че нощта изтича като пясък; сестра Бейкън притихваше и аз спирах, оглеждах се и отново се съвземах, връщах се към леглата, към спящите жени, а стаята изглеждаше толкова тиха, че се боях, че времето е замряло и аз ще остана в него завинаги. През тази нощ никой не извика, никой не сънува лоши сънища, не се чуха никакви камбани; всички бяха потънали в дълбок сън. Бях единственото будно човешко същество в къщата, бих могла спокойно да бъда и единственото будно човешко същество в целия свят; знаех обаче, че Чарли също е буден и ме чака от другата страна на стената на парка на къщата на доктор Кристи и че освен него чака и мисис Съксби и може би въздиша в леглото или се разхожда, чупи ръце и ме вика. Навярно тази мисъл ми е давала кураж и е карала пилата да се движи както трябва.

Защото най-сетне дойде моментът, в който приближих отливката до буркана и видях, че всички нарези съвпадат. Ключът беше готов. Държах го в унес. Пръстите ми бяха изцапани от желязото и ожулени от пилата и почти вдървени от стискането. Не се осмелих обаче да се бавя, за да ги превържа. Станах от леглото много внимателно, навлякох карираната рокля и взех гумените боти. Взех и гребена на сестра Бейкън. Само него, нищо друго. Докато го вдигах от масата ѝ, главата ѝ помръдна. Затаих дъх, но тя не се събуди. Стоях съвсем неподвижно и гледах лицето ѝ. И изведнъж се изпълних с вина. Мислех си: "Колко ще бъде разочарована, когато разбере как съм я измамила!". Мислех си колко беше доволна, когато ѝ казах, че ще ѝ намажа ръцете.

Странно е какви неща може да си мисли човек в подобни моменти. Наблюдавах я още малко, а после отидох до вратата. Бавно, много бавно пъхнах ключа в ключалката. Бавно, много бавно го завъртях.

– Моля те, Господи – шепнех, докато той се движеше. – Кълна ти се, Господи, че ще бъда добра, че ще бъда честна до края на дните си, кълна ти се. – Ключът заяде. – Майната ти! Майната ти! – Нарезите му не пасваха на ключалката – не ги бях направила както трябва и той не искаше да се завърти нито напред, нито назад. – Майната ти! Гадина такава! Ох! – Стиснах го по-здраво и отново пробвах, но пак не се получи и аз се отказах. Стигнах тихо до леглото си, взех буркана с мехлема на сестра Бейкън, промъкнах се обратно до вратата, сложих мазнина върху ключалката и духнах, за да я вкарам в отвора. После, прималяла от страх, отново стиснах ключа и този път... този път той превъртя.