Сара Уотърс - Крадлата

Това беше мръсен номер и на мен ми беше ужасно неприятно, че прибягнах до него, но какво да се прави? На мен самата ми бяха изиграли мръсен номер. През цялото време, докато говорех, се озъртах, хвърлях по един бърз поглед към прозорците на останалите къщи и към пътеката, но никъде не се виждаше жива душа. Момиченцето прибра монетата в джоба на престилката си, вдигна на ръце братчето си и се отдалечи, залитайки, а аз се втурнах в къщата. Тя беше много бедна, но в един куфар на горния етаж намерих чифт черни обувки, които ми бяха горе-долу по мярка, и басмена рокля, загъната в хартия. Помислих си, че е възможно жената да е била с тази рокля на сватбата си, и, кълна се в Господ! , бях готова да я оставя, но накрая я взех. Взех и една черна сламена шапка, един шал, чифт вълнени чорапи и някакъв сладкиш, а също и нож от килера.

После се върнах тичешком до плета, зад който се криеше Чарлс.

– Обърни се – казах и започнах да се преобличам. – Обърни се! Не гледай толкова стреснато, женчо такъв. А тя да върви по дяволите! Да върви по дяволите!

Имах предвид Мод. Мислех си за момиченцето, за Джанет, което се връща в къщата с брашното и с пакетче бонбони. Мислех си за майка му, която се прибира у дома за следобедния чай и открива, че сватбената ѝ рокля липсва.

– Да върви по дяволите!

Извадих ръкавицата на Мод и започнах да я дърпам, докато накрая шевовете се разпраха. После я хвърлих на земята и скочих върху нея. Чарлс ме наблюдаваше, а върху лицето му беше изписан ужас.

– Не ме гледай, бебе такова! – изкрещях. – Ох! Ох!

После обаче се уплаших да не се появи някой. Вдигнах ръкавицата от земята, пъхнах я обратно в пазвата си и завързах връзките на шапката. Изхвърлих роклята и гумените боти от лудницата в една канавка. Мехурите върху краката ми се бяха спукали и плачеха като очи. Чорапите обаче бяха дебели, а черните обувки бяха износени и меки. Роклята беше с шарки на рози, а по ръба на шапката имаше маргарити. Представих си как изглеждам – като картина, мислех си, на доячка, закачена на стената в някоя мандра.

Но според мен видът ми беше напълно подходящ за мястото, на което се намирах. Излязохме от нивите и от сенчестите пътеки и се върнахме на пътя; след известно време пак срещнахме един възрастен фермер, който ни вози няколко мили, преди отново да тръгнем пеша.

Продължавахме да вървим, без да спираме. Чарлс мълчеше през цялото време. Най-накрая избухна:

– Взела си обувките и роклята, без да попиташ!

– Взех и този сладкиш – отвърнах. – Бас държа обаче, че ти ще ядеш от него.

Казах му, че ще върнем дрехите на жената и ще ѝ купим съвсем пресен сладкиш, в Лондон. Чарлс ме гледаше с подозрение. Прекарахме нощта в сеното на един обор без покрив. Той лежеше с гръб към мен, а раменете му трепереха. Чудех се дали няма да избяга обратно в Брайър, докато спя; изчаках да притихне и вързах връзките на обувките му за едната от моите, за да мога да се събудя, ако се опита да го направи. Дразнеше ме, но си давах сметка, че в момента е по-добре да съм с него, защото хората на доктор Кристи щяха да търсят момиче, което е само, а не момиче, което е с брат си. Мислех си, че ако се наложеше, щях да се откача от него, след като стигнехме до Лондон.

Лондон обаче все още изглеждаше далече. Въздухът все още миришеше много силно на чисто. По някое време през нощта се събудих и видях, че оборът е пълен с крави: те стояха в кръг и ни гледаха, а една от тях се изкашля като човек. Не ми казвайте, че това е нещо естествено. Събудих Чарлс и той се уплаши не по-малко от мен. Стана и се опита да побегне, но, разбира се, падна на земята и едва не ми измъкна крака. Развързах връзките. Излязохме на заден ход от обора и хукнахме; след известно време спряхме да тичаме и продължихме с нормален ход. Видяхме слънцето да се показва зад един хълм.

– Значи там е изток – каза Чарлс. Нощта беше студена както през зимата, но хълмът беше стръмен и ние се сгряхме, докато го изкачвахме. Когато стигнахме до върха, слънцето вече беше по-високо в небето и денят беше по-светъл. Помислих си: "Зората пукна". Представих си я като яйце, което се е пропукало и се разлива. Пред нас лежаха зелените поля на Англия със своите реки, пътища, живи плетове, църкви, комини, издигащи се струйки дим. Докато навлизахме все по-навътре в тях, комините ставаха все по-високи, пътищата и реките все по-широки, струйките дим все по-дебели и накрая всичко се сля, размаза се и се превърна в чернилка, подобна на чернилката на въглените в огъня, в чернилка, прободена от блестящи точки светлина, там, където слънцето се отразяваше в стъклата и в златните върхове на куполите и кулите.