Сара Уотърс - Крадлата

– Ох! – продължаваше да повтаря. – Ох! Ох! – гледаше ноктите си и мръсните петна по маншетите си.

Хванах го за ръката. Исках да избягам – обратно по пътя, по който бяхме дошли. Исках да избягам повече от всичко на света. Едва не го направих.

– Хайде – казах. – Ела бързо. – После погледнах отново към вратата на работилницата на мистър Ибс и се сетих за мисис Съксби, сетих се за Господина, застанал най-невъзмутимо до нея. – Проклет да е, задето ме накара да се страхувам от собствения си дом! – казах. – Няма да допусна да бъда прогонена! Ще останем, но ще се скрием. Хайде ела тук. – Стиснах по-силно Чарлс и започнах да го бутам, но с намерението не да се отдалеча от Лант стрийт, а да продължа по нея. В някои от къщите от тази страна на улицата се даваха стаи под наем. Стигнахме до една от тях.

– Имате ли стая? – попитах момичето, което стоеше на вратата.

– Имаме половин стая – отвърна то. Половин стая не ни вършеше работа. Отидохме в следващата къща, а после в още една. И двете бяха пълни. Най-после стигнахме до къщата, която беше точно срещу работилницата на мистър Ибс. На стъпалото седеше жена с бебе. Не ми беше позната, което беше добре.

– Имате ли стая? – попитах бързо.

– Може и да имаме – отвърна тя, докато се опитваше да надникне зад воалетката ми.

– Отпред ли? – Погледнах нагоре и посочих. – Онази там?

– Тя струва по-скъпо.

– Ще я наемем за една седмица. Сега ще ви дам един шилинг, а утре останалите пари.

Тя направи физиономия; бях сигурна, че ѝ е свършил джинът. – Добре – отвърна. Изправи се на крака, остави бебето на стъпалото и ни поведе по едно хлъзгаво стълбище. На площадката имаше мъртвопиян мъж. Вратата на стаята, в която ни въведе, беше без брава и беше подпряна с камък. Стаята беше малка и тъмна, в нея имаше две ниски легла и един стол. Прозорецът откъм улицата беше с капаци, които бяха затворени, а до стъклото висеше пръчка с кука, с която се отваряха.

– Ето как става – каза жената и започна да ни показва. Спрях я. Обясних ѝ, че очите ми са болни и слънчевата светлина ми пречи.

Защото веднага бях забелязала, че в капаците имаше малки дупки, които бяха горе-долу идеални за онова, което исках да направя. След като жената взе шилинга и си тръгна, затворих вратата след нея, свалих си воалетката и шапката, застанах до стъклото и погледнах навън.

Нямаше обаче нищо за гледане. Вратата на работилницата на мистър Ибс все още беше затворена, а прозорецът на мисис Съксби беше тъмен. Наблюдавах няколко минути, преди да се сетя за Чарлс. Той стоеше прав и ме гледаше, стиснал в ръце каскета си. В някоя от другите стаи изкрещя мъж и той подскочи.

– Седни – казах. Отново долепих лице до прозореца.

– Искам си палтото – отвърна той.

– Не можем да го вземем. Магазинът е затворен. Ще го вземем утре.

– Не ти вярвам. Ти излъга онази жена, че очите ти са болни. Открадна роклята, обувките и сладкиша. От онзи сладкиш ми прилоша. Доведе ме в тази ужасна къща.

– Доведох те в Лондон. Нали това искаше?

– Мислех, че Лондон е различен.

– Не си видял още най-хубавите места. Заспивай. Утре сутрин ще вземем палтото ти. Тогава ще се чувстваш като нов.

– Как ще го вземем? Ти току-що даде шилинга на онази жена.

– Утре ще намеря друг.

– Как?

– Не трябва да питаш. Заспивай. Не си ли уморен?

– По това легло има черни косми.

– Тогава легни на другото.

– По него има червени косми.

– Червените косми няма да те ухапят.

Чух го, че седна и започна да си търка лицето. Помислих си, че отново ще се разплаче. След малко обаче проговори, а гласът му беше променен.

– Бакенбардите на мистър Ривърс бяха дълги, нали? – попита.

– Да – отвърнах, без да отлепям очи от капака на прозореца. – Струва ми се, че има нужда от момче, което да му ги подстриже.

– Ами да!

Той въздъхна, легна по гръб на леглото и си покри очите с каскета, а аз продължих да наблюдавам през стъклото. Наблюдавах така, както котките наблюдават мишите дупки – без да обръщам внимание на отминаващите часове, без да мисля за нищо друго, освен за онова, към което гледах. Стъмни се и улицата, която беше оживена през лятото, опустя – децата вече си бяха легнали, мъжете и жените се бяха прибрали от кръчмите, кучетата спяха. В другите стаи на къщата се разхождаха хора, дърпаха столове по пода; изплака бебе. Някакво момиче, предполагам, че беше пияно, не спираше да се смее. Продължавах да наблюдавам. Някакъв часовник биеше и отброяваше часовете. Винаги трепвах, когато чувах подобен звън, ето защо усещах всеки от тях; най-накрая стана дванайсет, а после дванайсет и половина; ослушвах се за един без петнайсет и все още наблюдавах, все още чаках, но може би вече бях започнала да се чудя какво се надявам да видя. И тогава ето какво се случи.