Сара Уотърс - Крадлата

– Лондон – казах. – Ах, Лондон!

Беше ни нужен обаче цял един ден, за да стигнем до него. Можехме да намерим гарата и да се качим на влак, но аз реших, че трябва да запазим малкото пари, които ни бяха останали, за храна. Вървяхме известно време с едно момче, което носеше на гърба си огромна кошница, пълна с лук: то ни заведе до някакво място, където пристигаха каруци, за да товарят зеленчуци за пазарите в града. Бяхме изпуснали най-удобния момент, но въпреки всичко ни качи един човек с бавен кон, който караше шарен боб в Хамърсмит. Каза, че Чарлс му напомнял за сина му – бил със същото лице като него. Оставих ги да се возят отпред, а аз седнах отзад, при боба. Допрях буза до една щайга и вперих очи в пътя, който от време на време се издигаше и отново ни показваше Лондон, малко по-отблизо. Можех и да поспя, но страшно много ми се искаше да гледам. Наблюдавах как пътищата стават все по-оживени, как вместо живи плетове се появяват плетове от колове и стени; наблюдавах как листата се оцветяват в керемиденочервено, как тревата се превръща в пепел и пръст, а канавките – в бордюри на тротоари. Веднъж, когато каруцата се приближи до някаква къща, облепена със слой от веещи се афиши, дебел два инча, посегнах, откъснах една лента и я подържах за секунда, а после я пуснах и тя отлетя. Върху нея имаше рисунка на ръка, която държеше пистолет. По пръстите ми останаха сажди. Тогава разбрах, че съм си у дома.

От Хамърсмит продължихме пеша. Тази част на Лондон ми беше непозната, но въпреки всичко намерих пътя, така както и преди, докато бяхме на село, щом стигнехме до някое разклонение, се ориентирах в каква посока трябва да поемем. Чарлс вървеше до мен, примигваше и понякога ме хващаше за маншета на ръкава; накрая взех ръката му в своята, за да пресечем една улица, и той не си издърпа пръстите. Видях отражението ни в една голяма витрина – аз с шапка, а той с най-обикновено двуредно палто, приличахме на децата в онази проклета гора [39] "Деца в гората" – детска приказка, използвана за сюжет на английска пантомима. – Бел. пр. .

После стигнахме до Уестминстър и пред нас за първи път изцяло се откри гледката към реката. Трябваше да спра.

– Чакай, Чарлс – казах, като сложих ръка върху сърцето си и се извърнах от него. Не исках да ме види толкова развълнувана. Но след като силното чувство премина, започнах да мисля. – Засега не трябва да пресичаме реката – добавих, докато продължавахме да вървим. Мислех си на кого бихме могли да се натъкнем. Ами ако случайно попаднехме на Господина? Или ако той попаднеше на нас? Не смятах, че той самият би вдигнал ръка срещу мен, но петнадесет хиляди лири са много пари, ето защо бях сигурна, че ще наеме побойници да му свършат черната работа. До този момент не бях мислила за това. Бях мислила само как да стигна до Лондон. Започнах да се оглеждам по нов начин. Чарлс забеляза.

– Какво има, мис? – попита.

– Нищо – отвърнах. – Просто се страхувам, че все още е възможно да срещнем хора, изпратени от доктор Кристи. Хайде да свием тук.

Поведох го по една тъмна и тясна улица. После обаче се сетих, че би било най-лошо да те хванат в тъмна и тясна улица. Ето защо завих по Странд – бяхме вече наближили Чаринг крос; след малко стигнахме до края на една улица, където на няколко сергии се продаваха употребявани дрехи. Приближих се до първата и купих вълнен шал за Чарлс. За себе си купих воалетка. Мъжът, който ми я продаде, започна да се закача с мен:

– Не искаш ли да си купиш шапка? – попита. – Лицето ти е прекалено хубаво, за да го криеш.

Протегнах ръка за рестото от половин пени.

– Така е – отвърнах нетърпеливо. – Както и задникът ми.

Чарлс се сепна. Не ми пукаше. Сложих си воалетката и се почувствах по-добре. Тя изглеждаше ужасно над шапката и светлата шарена рокля, но си помислих, че бих могла да мина за момиче с белези или с някаква болест на лицето. Накарах Чарлс да си върже вълнения шал на устата и да си нахлупи каскета. Когато се оплака, че денят е горещ, казах:

– Ако ме хванат шпионите на доктор Кристи, преди да съм те завела при мистър Ривърс, тогава дали ще ти е горещо?

Той погледна напред към гъмжилото от карети и коне на Лъдгейт хил. Беше шест часът и движението беше най-натоварено.

– А кога ще ме заведеш при него? – попита. – Той много далече ли живее оттук?

– Не много далече. Трябва обаче да бъдем внимателни. А аз трябва да помисля. Хайде да намерим някое тихо място...

Стигнахме до "Сейнт Пол". Влязохме, аз седнах на една от пейките, а Чарлс се разхождаше и разглеждаше статуите. Помислих си: "Само да стигна до Лант стрийт и съм спасена!" Тревожеше ме обаче мисълта за историята, която Господина може би беше разказал в Бъроу. Ами ако е настроил всички племенници на мистър Ибс срещу мен? Ако срещнех Джон Врум, преди да съм се добрала до мисис Съксби? Той така или иначе беше настроен срещу мен, щеше да ме познае, макар че бях с воалетка. Трябваше да бъда предпазлива. Трябваше да огледам къщата и да предприема нещо, след като опипам почвата. Беше ми трудно да действам предпазливо и бавно, но се сетих за майка си, която не е била достатъчно предпазлива и ето какво ѝ се беше случило.