Сара Уотърс - Крадлата

– Махни се! – изкрещя. – Или веднага ме убий! Не ми пука!

– Чуй ме, Чарлс – казах с по-спокоен глас. – Аз не те мразя, честно. И ти не трябва да ме мразиш. Аз съм всичко, което имаш. Вече няма как да работиш в Брайър, леля ти не те иска и не можеш да се върнеш на село. А в Съдърк ще се загубиш, ако аз не съм с теб. Ще се луташ и ще се объркаш, а Лондон е пълен с жестоки яки мъже, които вършат отвратителни неща със заблудени русокоси момчета. Може да те отвлече капитанът на някой кораб и да се озовеш в Ямайка. Мислиш ли, че ще ти хареса? Не плачи, за бога! – беше започнал да хлипа. – Да не мислиш, че на мен не ми се плаче? Измамиха ме по най-ужасния начин и човекът, който ме измами най-много, в момента лежи в собственото ми легло в прегръдките на собствената ми майка. Това е нещо, което ти не си в състояние да разбереш. Това е въпрос на живот и смърт. Беше глупаво от моя страна да кажа, че ще я убия тази нощ. Дай ми ден-два и ме остави да помисля. Там има пари, и, заклевам се, Чарлс! , там има хора, които, след като разберат какво голямо зло ми е сторено, ще дадат на момчето, което ми е помогнало да се върна при тях, толкова, колкото то поиска...

Той поклати глава, като продължаваше да плаче и накрая и аз се разплаках. Прегърнах го и той се облегна на рамото ми; треперехме и ридаехме, докато най-накрая някой в съседната стая започна да блъска по стената и да ни вика да спрем.

– Хайде, стига – казах и си обърсах носа. – Вече не те е страх, нали? И ще спиш като добро момче?

Той отвърна, че ще спи, ако съм до него. И така, двамата легнахме на леглото с червените косми и докато той спеше, розовите му устни бяха разтворени, а дъхът му излизаше равномерно през тях.

Аз обаче стоях будна през цялата нощ. Мислех си за Мод, която беше на отсрещната страна на улицата и лежеше, дишайки в прегръдките на мисис Съксби, устата ѝ беше отворена като устата на Чарлс и приличаше на цвете, а шията ѝ беше съвсем тънка, съвсем бяла и гола.

Когато настъпи утрото, вече бях започнала да съставям план. Стоях известно време до прозореца и наблюдавах вратата на работилницата на мистър Ибс, но след като не се появи никой, се отказах. Това можеше да почака. В момента имах нужда от пари. Знаех как да се сдобия с тях. Накарах Чарлс да се среше на път, а после го измъкнах тихо от къщата през задния вход. Заведох го в Уайтчапъл, район, който според мен бе достатъчно далече от Бъроу, за да се осмеля да обикалям насам-натам без воалетка. Намерих едно място на Хай стрийт.

– Застани тук – казах. Той се подчини. – Нали помниш колко силно плака миналата нощ? Хайде да видим дали можеш да го направиш пак.

– Хайде какво?

Хванах дланта му и я ощипах. Той изквича, а после се разхленчи. Сложих ръка на рамото му и погледнах тревожно улицата в двете посоки. Няколко души ни гледаха с любопитство. Дадох им знак да се приближат.

– Моля ви, господине, моля ви, госпожо – казах. – Току-що срещнах това нещастно момче, сутринта е дошло от село и е изгубило господаря си. Дали можете да отделите по някое пени, за да го върнем обратно? Можете ли? Сам е и не познава никого, не прави разлика между Чансъри лейн и Улич. Забравил си е палтото в каруцата на господаря си. Бог да ви поживи, господине! Не плачи, приятел! Виж, този господин ти дава две пенита. Ето, има още! А на село разправят, че лондончани имали корави сърца, нали?

Разбира се, от мисълта, че някой господин му дава пари, Чарлс ревна още по-силно. Сълзите му бяха като безброй магнити. Първия ден изкарахме три шилинга, с които си платихме стаята, а когато на следващия ден опитахме със същата хитрост, изкарахме още четири. С тях си осигурихме храната. Парите, които ни бяха останали, пазех в обувката си заедно с квитанцията за палтото на Чарлс. Не си свалях обувките дори и в леглото.

– Искам си палтото – повтаряше Чарлс по сто пъти на час, а аз всеки път му отговарях: – Утре. Заклевам се. Обещавам. Само още един ден...

А после от сутрин до вечер стоях до капаците на прозорците с очи, залепени за дупката с форма на сърце. Наблюдавах къщата и се опитвах да разбера какви са порядките ѝ. Старателно запомнях всяко нещо, подобно на човек, който се кани да я обере. Виждах крадци, които носеха плячката си на мистър Ибс. Виждах как мистър Ибс заключваше и спускаше транспаранта. Когато гледах ръцете му, честното му лице, ми идваше да заплача. Мислех си: "Защо да не мога да отида при него?". После виждах Господина и отново ме обземаше страх. Понякога виждах Мод. Виждах я до прозореца. Обичаше да стои там, допряла лице до касата, сякаш знаеше, че я наблюдавам, и ми се присмиваше! Виждах Дейнти, която ѝ помагаше да се облече сутрин и ѝ закрепваше косата с фуркети. Виждах мисис Съксби, която я разпускаше нощем. Веднъж я видях как вдигна един кичур до устата си и го целуна.