Сара Уотърс - Крадлата

– Кой какво те накара? – попитах. – Какво стана? Какво стана, кърлеж такъв?

Сграбчих го и го разтърсих. Той си закри лицето с ръце.

– Тя взе писмото от мен и го прочете! – отвърна.

– Коя тя?

– Мис Мод! Мис Мод!

Погледнах го с ужас.

– Видя ме – продължи той – и ме позна. Направих всичко, което ти ми каза. Дадох часовника и високият мъж го взе и му отвори капака. Стори му се странно, че съм с шал на устата, и ме попита дали ме боли зъб. Отвърнах, че наистина ме боли зъб. Той ми показа едни клещи и каза, че са подходящи за вадене на зъби. Мисля, че се закачаше. Мургавото момче беше там и слагаше хартия в огъня. Нарече ме... балама. Червенокосото момиче въобще не ме погледна. Жената обаче спеше и аз се опитах да стигна до нея, но мис Мод видя писмото в ръката ми. После ме погледна и ме позна. Каза: "Ела тук, момче, ръката ти е разранена" и ме хвана, преди другите да бяха успели да видят. Играеше на карти на масата, скри писмото под нея, прочете го и ми изви пръстите толкова силно, че...

Думите започнаха да се разтварят като сол в сълзите му.

– Спри да плачеш! – казах. – Поне веднъж в живота си спри да плачеш или, заклевам се, ще те ударя! Кажи ми сега какво направи тя.

Той си пое въздух, бръкна си в джоба и извади нещо.

– Нищо не направи – отвърна. – Но ми даде това. Взе го от масата, до която седеше. Даде ми го така, сякаш е нещо тайно, а после високият мъж затвори часовника и тя ме блъсна настрани. Той ми даде една лира и аз я взех, а червенокосото момиче ме изпрати до вратата. Мис Мод ме гледаше, докато си тръгвах, а в очите ѝ сякаш гореше огън, но не каза нищо. Само ми даде това, предполагам, че е за теб; ох, мис! , можеш да ме наречеш глупак, но бог ми е свидетел, че не знам за какво е то!

Той ми го подаде. Тя го беше прегънала много пъти и ми трябваше минута, за да го разгъна и да видя какво е. Обърнах го веднъж, а после още веднъж, взирайки се глупаво в него.

– Нищо друго ли не ти даде? – попитах. Чарлс завъртя глава.

Беше карта за игра. Беше една от картите от старото ѝ френско тесте в Брайър. Беше двойка купа. Беше се омазнила и по нея имаше следи от прегъването, но вдлъбнатината от петата ѝ върху едно от червените сърца все още личеше.

Държах я и си спомнях как седях с нея във всекидневната ѝ, прехвърляйки картите в тестето, за да ѝ предскажа бъдещето. Тя беше със синята рокля. Сложи ръка на устата си. "Плашиш ме!", каза.

Как ли се е смяла после!

– Тя ме взема на подбив – изрекох, а гласът ми не беше съвсем спокоен. – Изпратила ми е това... сигурен ли си, че нямаше никаква бележка или знак върху него? ... Изпратила ми го е, за да ме подразни. За какво друго?

– Не знам, мис. Взе го от масата. Взе го бързо, а в очите ѝ се появи... лудост.

– Каква лудост?

– Не знам. Не приличаше на себе си. Беше без ръкавици. Косата ѝ беше накъдрена и странна. Върху масата до нея имаше чаша... не ми се ще да казвам, но мисля, че беше джин.

– Джин?

Двамата се спогледахме.

– Сега какво ще правим? – попита ме той.

Нямах представа.

– Трябва да помисля – отвърнах и започнах да крача из стаята. – Трябва да помисля какво ще направи тя. Ще каже на Господина, нали? , и ще му покаже писмото. И той много бързо ще започне да действа, за да ни открие. Те не те видяха да се връщаш тук, нали? Някой друг обаче може да те е видял. Няма как да бъдем сигурни. Досега имахме късмет, но в момента той започва да ни напуска. Ох, иска ми се да не бях взела сватбената рокля на онази жена! Знаех си, че ще ми донесе нещастие. Късметът е като отлива – отминава бързо и не може да бъде спрян,

– Не говори така! – извика Чарлс. Кършеше ръце. – Не можеш ли да върнеш роклята на жената?

– Късметът не може да бъде измамен по този начин. Най-доброто, което може да направи човек, е да се опита да го предизвика.

– Да го предизвика ли?

Отново се приближих до прозореца и погледнах към къщата.

– Мисис Съксби е там сега – казах. – Нима една дума от мен не би свършила работа? Кога съм се страхувала от Джон Врум? Мисля, че Дейнти няма да ми направи нищо лошо, нито пък мистър Ибс. А главата на Мод, изглежда, е размътена от джина. Чарлс, постъпила съм глупаво, изчаквайки. Дай ми ножа. Отиваме там.

Той стоеше с отворена уста и не помръдваше. Взех ножа, а после хванах Чарлс за китката, изкарах го от стаята и го поведох надолу по хлъзгавото стълбище. В подножието му стояха един мъж и едно момиче и се караха, но гласовете им стихнаха и те обърнаха глави и ни изгледаха, докато минавахме покрай тях. Може би видяха ножа в ръката ми. Нямаше къде да го скрия. На улицата поривите на вятъра вдигаха облаци от прах и късове хартия, нощта все още беше гореща. Главата ми беше открита. Всеки, който ме видеше, щеше да ме познае, но беше прекалено късно да мисля за това. Изтичах с Чарлс до вратата на работилницата на мистър Ибс и почуках, а после оставих Чарлс на стъпалото и застанах встрани от него, опряла гръб в стената. След минута вратата се отвори съвсем леко.