Сара Уотърс - Крадлата

– Много лоша! – извиках. – Ох, много, много лоша! Лудница, мисис Съксби! Сестрите, които ме биеха и ме държаха гладна! Веднъж ме удариха толкова силно! Потопиха ме... потопиха ме в една вана!

Тя си издърпа ръката и я вдигна пред лицето си.

– Стига, скъпо момиче! Стига. Не бих могла да понеса да чуя останалото.

– Изтезаваха ли те с маша? – попита Джон. – Сложиха ли ти усмирителна риза?

– Сложиха ми карирана рокля и обувките от...

– От желязо ли?

Поколебах се, а после погледнах към Чарлс.

– Обувки без връзки – отвърнах. – Смятаха, че ако ми дадат връзки, ще се обеся. А косата ми...

– Отрязаха ли я? – попита Дейнти и си покри устата с ръка. На устата ѝ имаше избледняваща синина – предположих, че е от Джон. – Обръснаха ли я?

Отново се поколебах, а после отвърнах:

– Зашиха я върху главата ми. – Очите на Дейнти се напълниха със сълзи. – О, Сю! – каза. – Кълна се, че не говорех сериозно, когато те нарекох кучка!

– Няма нищо – отвърнах. – Откъде си можела да знаеш?

– Обърнах се отново към мисис Съксби и докоснах полата на роклята си. – А тази рокля я откраднах, а също и тези обувки. И извървях пеша почти целия път до Лондон. Единствената ми цел беше да се върна тук. Защото по-лоша от всичките жестоки неща, които извършиха с мен в лудницата, беше мисълта за лъжите, които Господина сигурно ви е наговорил за това, къде съм отишла. Отначало предположих, че ви е казал, че съм мъртва.

Тя отново ми хвана ръката.

– Може и да е имал намерение да ми каже – отвърна.

– Аз обаче знаех, че ще попитате къде е тялото ми.

– Ами да! Веднага!

– После се досетих какво щеше да каже той. Щеше да каже, че съм духнала с парите и съм измамила всички вас.

– Той го каза – заяви Джон и си засмука зъба. – Но аз бях сигурен, че не ти е стигнал куражът да го направиш.

Погледнах мисис Съксби в лицето.

– Аз обаче знаех, че няма да повярвате, че собствената ви дъщеря е способна на подобно нещо – казах. Тя ми стисна още по-здраво ръката. – Знаех, че ще ме търсите, докато ме намерите.

– Скъпо момиче, аз... О, аз щях да те намеря, най-много след един месец! Само дето скрих от Джон и Дейнти, че те търся.

– Сериозно ли, мисис Съксби? – попита Дейнти.

– Да, скъпа. Изпратих един човек, тайно.

Избърса си устните. Погледна към Мод. Очите на Мод обаче бяха вперени в мен. Предполагам, че лампата, която осветяваше нейното лице, осветяваше и моето, тъй като тя каза тихо и съвсем внезапно:

– Изглеждаш зле, Сю.

За трети път произнесе името ми. Чух го, сетих се неволно, че и преди го беше изричала също толкова тихо, и усетих, че се изчервявам.

– Наистина изглеждаш изтощена – каза Дейнти. – Изглеждаш тъй, сякаш не си спала цяла седмица.

– Не съм – отвърнах.

– Тогава – каза мисис Съксби, като понечи да се изправи

– Защо да не се качиш горе и не положиш глава на възглавницата? А утре двете с Дейнти ще дойдем, ще те нагласим с една от старите ти рокли и ще ти срешем косата...

– Не заспивай тук, Сю! – каза Мод, като се наведе от стола и протегна ръка към мен. – Тук те грози опасност.

Взех отново ножа и тя си дръпна ръката. Отвърнах:

– Мислиш, че не бих могла да разпозная опасността? Мислиш, че като те гледам, не виждам опасността с лице... с фалшиво лице, с уста на артистка... с лъжлива червенина и с две коварни кафяви очи?

Усещах думите като сгурия върху езика си: бяха отвратителни, но трябваше или да ги изплюя, или да ги преглътна и да се задуша. Тя издържа погледа ми, а очите ѝ въобще не изглеждаха коварни. Завъртях ножа. Острието улови светлината от лампата и я запрати към бузата ѝ.

– Дойдох тук, за да те убия – заявих.

Мисис Съксби се размърда на стола. Мод не сваляше искрящия си поглед от мен.

– Ти дойде в Брайър – отвърна тя, – за да го направиш...

Тогава сведох поглед и пуснах ножа. Изведнъж се почувствах изморена, беше ми лошо. Дадох си сметка колко дълго съм вървяла и колко внимателно съм наблюдавала от прозореца. Нищо не се оказа такова, каквото си то бях представяла. Обърнах се към мисис Съксби.

– Как е възможно – попитах – да седите и да я слушате как ме дразни? Как е възможно да знаете какъв отвратителен номер ми е изиграла и да я държите тук, вместо да ви се иска да я удушите? – Говорех сериозно, но в същото време думите ми звучаха като заплаха. Огледах стаята. – А вие, мистър Ибс? Дейнти, не би ли искала да я пораздрусаш, докато се разпадне, вместо мен?

– И още как! – отвърна Дейнти. Показа си юмрука. – Измамила си най-добрата ми приятелка, а? – каза на Мод. – Вкарала си я в лудницата и си ѝ зашила косата? – Мод не отговори, но леко си обърна главата. Дейнти отново размаха юмрук, а после го отпусна. Улови погледа ми. – Макар и да е много жалко, Сю, мис Лили се оказа толкоз добра. И безстрашна. Миналата седмица ѝ пробих ушите, но тя не гъкна. А и се захвана да разпаря толкоз естествено...