Сара Уотърс - Крадлата

– Не ги пускайте да излязат! – извиках, след като Дейнти тръгна. – Нито нея, нито тях! – Размахах ножа. – Ти, Джон Врум, ти ще останеш – казах. А после на мисис Съксби и мистър Ибс: – Те ще доведат Господина! Не им вярвайте!

– Тя се е побъркала – отвърна Джон и стана от стола си. Замахнах към ръкава на палтото му.

– Казах да стоиш тук! – изкрещях.

Той погледна към мисис Съксби, а тя погледна към мистър Ибс.

– Седни, синко – тихо изрече мистър Ибс. Джон седна. Кимнах на Чарлс.

– Чарлс, застани зад мен, до вратата на работилницата. Пази ги да не изтичат до нея.

Той си беше свалил каскета и хапеше лентата му. Приближи се до вратата, а лицето му беше толкова бледо в сянката, че сякаш светеше.

Джон го погледна и се изсмя.

– Остави го на мира – казах веднага. – Той е мой приятел, какъвто ти никога не си бил. Мисис Съксби, ако не беше той, никога нямаше да успея да се върна при вас. Никога нямаше да изляза от лудницата.

Тя доближи пръсти до бузата си.

– Помогнал ти е много, тъй ли? – попита, без да сваля очи от Чарлс. Усмихна се. – Значи е мило момче и ние на всяка цена трябва да му се отплатим. Нали, мистър Ибс?

Мистър Ибс не отговори. Мод се наведе на стола.

– Трябва да си вървиш, Чарлс – каза с ясния си, тих глас. – Трябва да си тръгнеш оттук. – Погледна към мен. Погледът ѝ беше странен. – И двамата трябва да си тръгнете, преди Господина да се е върнал.

Свих презрително устни.

– Господина – повторих. – Господина. Много бързо си изучила привичките на хората в Бъроу.

Кръвта нахлу в бузите ѝ.

– Аз се промених – измърмори. – Не съм тази, която бях.

– Не си – отвърнах.

Тя сведе очи. Погледна към ръцете си. А после, сякаш за първи път виждаше, че са голи, ги стисна притеснено, като че ли едната би могла да покрие голотата на другата. Чу се слабо подрънкване на метал: на китката ѝ имаше две-три тънки сребърни гривни, от онези, които обичах да нося. Хвана ги, за да ги накара да застанат неподвижно, а после отново вдигна глава и улови погледа ми. Попитах със строг, равен глас:

– Не ти ли беше достатъчно, че си дама, та трябваше да дойдеш в Бъроу и да вземеш нашите неща? – Тя не отговори. – А?

Тя се опита да свали гривните.

– Вземи ги – отвърна. – Не ги искам!

– И мислиш, че аз ги искам?

Мисис Съксби пристъпи напред и ръцете ѝ се стрелнаха към ръцете на Мод.

– Не ги сваляй! – извика.

Гласът ѝ беше прегракнал. Погледна ме, а после се изсмя притеснено.

– Скъпо момиче – каза и се отдръпна назад, – какво е среброто за тая къща? Какво е среброто в сравнение с радостта да видим личицето ти? – Сложи едната си ръка на гърлото си, а с другата се опря на облегалката на стола. Отпусна се тежко и краката на стола изскърцаха върху пода. – Дейнти, донеси ми чаша бренди, моля те. Тоя развой на събитията съвсем ме довърши.

И тя като мистър Ибс извади носна кърпа и я прокара по лицето си. Дейнти ѝ даде питието, тя отпи и седна.

– Ела при мен – каза ми. – Остави тоя стар нож, моля те. – А после, виждайки, че се колебая, продължи: – Да не би да те е страх от мис Лили? След като си с мен и с мистър Ибс... и с приятеля си Чарлс, който те пази? Хайде седни.

Погледнах отново към Мод. Смятах я за усойница, но за да може да донесе и да налее брендито, Дейнти местеше лампата, и когато светлината падна върху нея, видях колко е крехка, бледа и изморена. Чувайки вика на мисис Съксби, тя беше застинала; ръцете ѝ обаче продължаваха да треперят и беше отпуснала глава върху високата облегалка на стола, сякаш изпитваше болка от тежестта ѝ. Лицето ѝ беше влажно. Няколко кичура коса бяха залепнали по него. Очите ѝ изглеждаха по-тъмни, отколкото бяха в действителност, и сякаш искряха.

Седнах и сложих ножа пред себе си. Мисис Съксби ми хвана ръката. Отвърнах:

– Постъпиха много зле с мен, мисис Съксби.

Мисис Съксби бавно поклати глава.

– Скъпа, започвам да разбирам.

– Един господ знае какви лъжи са ви наговорили! Истината е, че тя беше в играта от самото начало. Двамата нагласиха нещата така, че аз да заема нейното място, и ме вкараха в лудницата, където всички смятаха, че съм Мод.

– Двойна игра – каза. – Много хитро измислено, но... ох!– Засмя се. – Голяма си будала!

През цялото време знаех, че ще ми го каже, макар че сега като че ли това нямаше никакво значение. Мисис Съксби погледна не към мен, а към моята и своята ръка, към преплетените ни пръсти. Палецът ѝ галеше моя. Мислех си, че новината я е смаяла.

– Лоша работа – изрече тихо тя.