Сара Уотърс - Крадлата

– Добре, добре – отвърна Господина и го погали по бузата. Мистър Ибс изпуфтя. Джон се изправи на крака, а после се огледа, сякаш не знаеше защо го е направил. Изчерви се.

– Седни, Джон – каза мисис Съксби.

Джон скръсти ръце.

– Ще стоя прав, щом искам.

– Седни или ще те ударя.

– Ще ме ударите ли? – Гласът му беше прегракнал. – Ударете онези двамата ей там! – Посочи към Господина и към Чарлс. Мисис Съксби направи две бързи крачки и го удари. Удари го силно. Той се хвана за главата и я погледна през дупката между лактите си.

– Дърта крава! – изкрещя. – Вдигнала си ми мерника от деня, в който съм се родил. Само да си ме пипнала и ще ти дам да се разбереш!

Очите му искряха, докато изричаше думите, а после се наляха със сълзи и той започна да подсмърча. Отиде до стената и я ритна. Чарлс потрепери и заплака още по-силно. Господина погледна от единия към другия, а после се взря в Мод и се направи на изненадан.

– Заради мен ли плачат тези малки момчета? – попита.

– Майната ти, аз не съм малък! – отвърна Джон.

– Ще млъкнете ли? – каза Мод с тихия си, ясен глас. – Стига, Чарлс.

Чарлс си избърса носа.

– Добре, мис.

Господина се облегна на касата на вратата, като продължаваше да пуши.

– Е, Съки – каза. – Вече знаеш всичко.

– Знам, че си долен измамник – отвърнах. – Всъщност го знаех още преди шест месеца. Просто бях достатъчно глупава, за да ти повярвам.

– Скъпо момиче – бързо изрече мисис Съксби, без да сваля очи от лицето на Господина. – Скъпо момиче, глупаците сме били ние двамата с мистър Ибс, щото ти позволихме да му повярваш.

Господина беше извадил цигарата от устата си, за да духне края ѝ. След като чу мисис Съксби и срещна погледа ѝ, застина за секунда, доближил цигарата до устните си. После погледна настрани, засмя се невярващо и поклати глава.

– Боже мой – изрече тихо.

Помислих си, че се е засрамил от думите ѝ.

– Добре – каза мисис Съксби. – Добре. – Вдигна ръце. Застана така, като би застанал някой човек на сал, сякаш се пазеше да не направи някакво прекалено рязко движение от страх да не потъне. – А сега – край на разправиите. Джон, спри да се цупиш. Сю, остави ножа, умолявам те. Никой няма да пострада. Мистър Ибс. Мис Лили. Дейнти. Чарлс, приятелят на Сю, скъпо момче, седни. Господине. Господине.

– Мисис Съксби... – каза Господина.

– Никой няма да пострада. Нали?

Той погледна към мен.

– Кажете го на Сю. Тя ме гледа с поглед на убиец. При тези обстоятелства не ми пука особено.

– При тези обстоятелства ли? – попитах. – Имаш предвид, че ме вкарахте в лудницата и ме оставихте да умра там? Иска ми се да ти отрежа проклетата глава!

Той присви очи и направи физиономия.

– Знаеш ли – отвърна, – че понякога гласът ти става много скимтящ? Никой ли не ти го е казвал? .

Спуснах се към него с ножа, но истината е, че продължавах да се чувствам объркана, беше ми лошо и бях уморена, ето защо не успях да се засиля достатъчно. Той ме гледаше, без да трепне, докато стоях, насочила острието към сърцето му. После се уплаших, че ножът ще трепне и той ще забележи. Свалих го. Сложих го на масата – на ръба на масата, точно извън кръга от светлина, който лампата хвърляше върху нея.

– Е, тъй е по-добре, нали? – каза мисис Съксби.

Сълзите на Джон бяха изсъхнали, но лицето му беше мрачно – едната буза, по която го беше ударила мисис Съксби, беше по-тъмна от другата. Погледна към Господина, но посочи с глава мен.

– Преди малко нападна мис Лили – заяви. – Разправя, че е дошла, за да я убие.

Господина се взря в Мод, която беше превързала с носна кърпа кървящите си пръсти. Отвърна:

– Иска ми се да бях видял това.

Джон кимна.

– Иска половината от богатството.

– Така ли? – попита бавно Господина.

– Млъкни, Джон – сряза го мисис Съксби. – Господине, не му обръщайте внимание. Той само създава неприятности. Сю спомена половината, но всъщност гневът ѝ говореше вместо нея. Тя не е на себе си. Не е... – сложи ръка на челото си и огледа доста странно стаята, мен, Мод. Натисна си очите с пръсти. – Май ми е нужно малко време да помисля!

– Мислете си, колкото си искате – отвърна кисело Господина. – Нямам търпение да разбера какво ще измислите.

– И аз – каза мистър Ибс. Каза го тихо. Господина улови погледа му и повдигна едната си вежда.

– Положението е объркано, нали, сър?

– Прекалено объркано – отвърна мистър Ибс.

– Така ли смятате?

Мистър Ибс кимна. Господина продължи:

– Вероятно мислите, че трябва да си отида, за да се оправи?