Сара Уотърс - Крадлата

– Не искам нищо за пиене. Дайте ми обаче една цигара. В джоба ми са, тук.

Той доближи брада до жилетката си, а Джон бръкна и извади пакет цигари и кутия кибрит. Половината от цигарите бяха пропити с кръв, но той намери една, която беше суха, запали я, а после я пъхна в устата на Господина.

– Добро момче – каза Господина, кашляйки. После трепна и цигарата падна. Джон я хвана с треперещи пръсти и я върна обратно между устните му. Господина отново са закашля. Кръвта продължаваше да се процежда между дланите му. Мисис Съксби махна кърпата от раната и я изстиска; изстиска я така, сякаш беше пълна с вода. Господина започна да се тресе.

– Как стана? – попита. Погледнах към Мод. Тя не беше помръднала, след като се отдръпна от него, когато той започна да пада. Стоеше неподвижно като мен, а очите ѝ бяха вперени в лицето му. – Как е възможно? – Огледа се като обезумял наоколо – погледна към Джон, към Мистър Ибс, към мен.

– Защо стоите и ме гледате? Доведете лекар! Доведете лекар!

Мисля, че Дейнти пристъпи напред. Мистър Ибс я хвана за ръката.

– Никакви лекари тук – заяви той. – Такива хора нямат място в къщата.

– Такива хора нямат място в къщата ли? – извика Господина. Цигарата падна. – Какво говорите? Погледнете ме! Боже мой! Не познавате ли някой лекар, чиято работа не е съвсем чиста? Погледнете ме! Умирам! Мисис Съксби, вие ме обичате. Доведете някого, моля ви.

– Скъпо момче – отвърна тя, като продължаваше да притиска раната с кърпата. Той изрева от болка и страх.

– Проклети да сте! – каза. – Кучки такива! Джон...

Джон остави лампата и вдигна ръка към очите си. Плачеше и се опитваше да скрие сълзите си.

– Джон, отиди да потърсиш хирург! Джони! Ще ти платя! Майка му стара! – Кръвта отново бликна. Лицето му беше побеляло, бакенбардите му бяха черни, но на места се бяха сплъстили от кръвта, а бузите му блестяха като лой.

Джон поклати глава.

– Не мога! Не ме карайте!

Господина се обърна към мен.

– Съки! – каза. – Съки, те ме убиха...

– Никакви лекари – повтори мистър Ибс, когато погледнах към него. – Ако доведете такъв човек, с нас е свършено.

– Изнесете го на улицата – казах. – Не можете ли? Извикайте лекар на улицата.

– Раната е много дълбока. Погледни го. Това ще ги насочи към нас. Има прекалено много кръв.

Наистина имаше прекалено много кръв. Порцелановото гърне беше пълно почти догоре. Стоновете на Господина бяха започнали да затихват.

– Проклети да сте! – повтори тихо той. Беше се разплакал. – Някой няма ли да ми помогне? Имам пари, заклевам се. Кой е там? Мод?

Цветът се беше отдръпнал от бузите на Мод, почти както при него, а устните ѝ бяха побелели.

– Мод? Мод? – каза той.

Тя поклати глава. После прошепна:

– Съжалявам. Съжалявам.

– Проклета да си! Помогни ми! Ох! – Той се закашля. В храчката върху устните му се появи алена жилка, а после от устата му бликна кръв. Повдигна слабата си ръка към устните си, видя прясното червено петно по пръстите си и погледът му стана безумен. Протегна ръка към пространството извън кръга от светлина, която падаше от лампата, и се размърда с мъка, сякаш искаше да стане от стола. Посегна към Чарлс. – Чарли? – каза, а кръвта избълбука и изригна, докато изговаряше думата. Стисна Чарлс за палтото и се опита да го придърпа към себе си. Чарлс обаче не помръдна. През цялото време беше стоял в сенките, а лицето му беше опънато от невъобразим ужас. Видя мехурите върху устните и бакенбардите на Господина, червената му, хлъзгава ръка, която стискаше грубата синя яка на палтото му, и подскочи като заек. Обърна се и побягна. Побягна по пътя, по който го бях довела – по коридора към работилницата на мистър Ибс. И преди да успеем да го извикаме или да го настигнем и да го спрем, чухме как отвори вратата и излезе на Лант стрийт, а после изпищя като момиче.

– Убийство! Помощ! Помощ! Убийство!

При тези викове всички, с изключение на мисис Съксби и Мод отскочихме назад. Джон се втурна към работилницата.

– Вече е прекалено късно! – каза мистър Ибс. – Прекалено късно. – Вдигна ръка. Джон спря и се ослуша. През отворената врата на работилницата нахлу вихрушка от горещ въздух и с нея се понесе звук; в началото си помислих, че е ехото от вика на Чарлс, но после звукът се усили и аз осъзнах, че някой му отговори, може би от прозореца на съседна къща. След секунда се чу още един вик, последван от най-ужасния звук за нас – от тропот, който се усилваше и затихваше в бушуващия вятър и се приближаваше все повече.