Сара Уотърс - Крадлата

– Сините! – каза Джон. Обърна се и тръгна към Дейнти.

– Тичай, Дейнти! – извика. Тя не помръдна за миг, а после се отправи към задния вход и започна да дърпа резетата. – Не спирай! – добави той, когато тя погледна назад. Но не тръгна с нея. Върна се при Господина. – Можем да го вдигнем – каза на мисис Съксби. Погледна мен, а после Мод. – Можем да го вдигнем, ако побързаме.

Мисис Съксби поклати глава. Главата на Господина висеше на гърдите му. Кръвта още бълбукаше върху устните му, изригваше и отново бълбукаше.

– Спаси себе си – отвърна тя на Джон. – Вземи и Сю.

Той обаче не тръгна; знаех, и все още знам, че нямаше да го последвам, ако беше тръгнал. Бях прикована към мястото си, сякаш бях омагьосана. Погледнах към мистър Ибс. Той беше изтичал до стената зад мангала и, докато го наблюдавах, извади една от тухлите. Чак по-късно разбрах, че е държал пари там, тайно, в една стара цигарена кутия. Прибра кутията в жилетката си. После започна да се оглежда – погледна към порцелановите съдове, към ножовете и вилиците, към украшенията върху лавиците: търсеше дали няма нещо, което да го уличи. Не погледна нито към Господина, нито към мисис Съксби. Не погледна към мен, а само се приближи и ме избута, за да посегне към една порцеланова купа, а след като я стигна и я хвана, я запокити на пода. Когато Чарли Уаг се изправи на крака и излая сподавено, той го ритна.

Междувременно звукът от виковете и тропането беше станал по-ясен. Господина вдигна глава. Имаше кръв на брадата му, на бузата и в ъгълчетата на очите му.

– Чухте ли това? – тихо попита той.

– Да, скъпо момче – отвърна мисис Съксби, която все още стоеше на колене до него.

– Какъв е този звук?

Тя сложи почервенелите си ръце върху неговите.

– Звукът на съдбата – отвърна.

Погледна към мен, а после към Мод.

– Можехте да избягате.

Не казах нищо. Мод поклати глава.

– Не и от такова нещо – отвърна тя. – Вече не.

– Знаеш ли какво ще последва?

Тя кимна. Мисис Съксби отново хвърли поглед към мен, а после към нея и затвори очи. Въздъхна, сякаш беше изтощена.

– Веднъж вече те загубих, скъпо момиче – изрече. – И сега отново да те загубя...

– Няма да ме загубите! – извиках, а очите ѝ се ококориха и тя се взря в мен за секунда, сякаш не разбираше за какво ѝ говоря. После погледна към Джон. Той беше наклонил глава.

– Ето ги, идват! – каза.

Мистър Ибс го чу и побягна, но не успя да стигне по-далече от малкия тъмен двор зад къщата – един полицай го хвана и го върна обратно; двама полицаи вече бяха стигнали до кухнята през работилницата. Погледнаха към Господина, към пълното с кръв гърне и към онова, което не се бяхме сетили да потърсим или да скрием – към изцапания с кръв нож, който някой беше ритнал в тъмната част на стаята, и поклатиха глави. Както обикновено правят полицаите, когато видят подобни неща, в Бъроу.

– Неприятно, а? – казаха. – Много лошо. Нека да видим колко лошо е всъщност. – Хванаха косата на Господина и дръпнаха назад главата му, опипаха пулса на врата му. – Това е жестоко убийство. А сега да видим кой го е извършил.

Мод се размърда или може би направи крачка. Джон обаче беше по-бърз.

– Тя – заяви той, без да се поколебае. Бузата му беше много тъмна, там, където го беше ударила мисис Съксби. Вдигна ръка и посочи. – Тя го извърши. Видях я.

Посочи към мисис Съксби.

Видях го, чух го, но не можех да направя нищо. Само извиках:

– Какво? – Мисля, че Мод също извика "Какво?" или "Чакай!"

Мисис Съксби обаче се изправи от мястото, където беше коленичила, до Господина. Тафтената ѝ рокля беше подгизнала от кръв, диамантената брошка на гърдите ѝ беше станала рубинена. Дланите ѝ бяха алени от върховете на пръстите до китките. Приличаше на убийца от някой от вестниците, които човек може да купи за едно пени.

– Аз го извърших – каза. – Бог ми е свидетел, че сега вече съжалявам, но го извърших аз. А тези момичета тук са невинни, те не знаят абсолютно нищо и не са причинили зло на никого.

По онова време се казвах Сюзан Триндър, но то вече отмина.

Полицаите отведоха всички нас, с изключение на Дейнти. Отведоха ни и ни хвърлиха в тъмницата, докато обръщаха наопаки кухнята на Лаят стрийт, търсейки улики и укрити пари и плячка. Държаха ни в отделни килии и всеки ден идваха и ни задаваха едни и същи въпроси.

– Какъв ви беше убитият мъж?

Казах, че е бил приятел на мисис Съксби.

– От дълго време ли живеете на Лант стрийт?

Казах, че съм родена там.