Сара Уотърс - Крадлата

Не ѝ казах как, докато метях и търках кухнята, попаднах на хиляди малки неща, които ми напомняха за предишния ми живот – за кучешките косми, за парчетата от счупени чаши, за фалшивите пенита, за картите за игра, за резките върху касата на вратата, с които ножът на мистър Ибс отбелязваше височината ми, докато растях, нито пък ѝ казах как при вида на всяко едно от тези неща скривах лицето си с ръце и плачех.

През нощта, ако успеех да заспя, сънувах едно убийство. Сънувах, че съм убила някакъв мъж и трябва да вървя по лондонските улици с тялото му в торба, която е прекалено малка, за да го побере. Сънувах Господина. Сънувах, че го срещам сред гробовете при малкия червен параклис в Брайър и той ми показва гроба на майка си. Гробът е заключен, а аз държа отливка и пила и трябва да направя ключ, с който да го отворя; всяка нощ се залавям за работа, знаейки, че трябва да действам бързо, много бързо, но когато почти съм свършила, ме сполетява някаква странна беда – ключът се смалява или се уголемява, пилата се размеква в пръстите ми, остава още един нарез, най-важният, който не мога да направя, защото не ми стига времето...

"Вече е прекалено късно", казва Господина. Веднъж гласът беше на Мод.

"Прекалено късно."

Поглеждам, но не я виждам.

Не я бях виждала от нощта, в която умря Господина. Не знаех къде е. Знаех, че полицаите я бяха задържали по-дълго от мен, тъй като им беше казала името си, то се беше появило във вестниците и естествено доктор Кристи го беше видял. Научих тези неща от надзирателите в затвора. Всичко излязло наяве: че е съпруга на Господина и вероятно е била в лудницата и е избягала; че полицаите не са знаели какво да правят с нея – дали да я освободят или да я върнат обратно в лудницата. Доктор Кристи заявил, че само той е в състояние да реши, ето защо го извикали да я прегледа. Едва не получих припадък, когато чух за това. Все още не смеех да се доближа до вана. Случило се обаче следното: той я погледнал само веднъж, олюлял се и пребледнял, а после обяснил, че просто се е развълнувал, тъй като била излекувана напълно, което доказвало колко са добри методите му. Предоставил на вестниците подробности за къщата си. По този начин си осигурил много нови пациентки, от което според мен доста е забогатял.

Мод била освободена, а после, изглежда, беше изчезнала. Предполагах, че се е върнала в Брайър. Знам само, че никога повече не дойде на Лант стрийт. Сигурно е била много изплашена! , понеже аз, разбира се, щях да я удуша, ако беше дошла.

Чудех се обаче дали все пак няма да дойде. Чудех се, всеки ден. "Може би днес, казвах си всяка сутрин, ще бъде денят, в който тя ще дойде. А после всяка вечер: Може би утре..." Но, както вече споменах, тя не дойде. Вместо нея дойде денят, в който щеше да се гледа делото. Беше средата на август. Слънцето печеше силно, както през цялото онова ужасно лято, а съдебната зала, която беше претъпкана с хора, беше задушна; на всеки час викаха някакъв човек да излива вода върху пода, за да се опита да я охлади. Седях заедно с Дейнти. Надявах се да седна на подсъдимата скамейка с мисис Съксби и да ѝ държа ръката, но полицаите ми се изсмяха в лицето, когато ги попитах дали може. Накараха я да седи сама, – доведоха я в залата с белезници, после ги свалиха, а на излизане отново ѝ ги сложиха. Беше облечена със сива затворническа рокля, от която лицето ѝ изглеждаше почти жълто, но сребристата ѝ коса блестеше много ярко на фона на тъмните дървени стени. Тя се сепна, когато влезе и видя тълпата от непознати, дошли да гледат, докато я съдят. После различи лицето ми сред тях и ми се стори, че се поотпусна. По-късно през деня очите ѝ отново се спряха върху лицето ми, макар че я видях да оглежда от време на време залата, сякаш търсеше друго лице. Накрая обаче свеждаше поглед.

Когато проговори, гласът ѝ беше слаб. Каза, че е намушкала Господина в момент на гняв, докато се разправяли за парите, които той ѝ дължал за наетата от него стая.

Прокурорът я попита дали се препитава с даване на стаи под наем.

– Да – отвърна тя.

Следващият му въпрос беше дали търгува с крадени стоки и дали отглежда чужди бебета или бебета сираци, без да има разрешение.

– Не – отвърна тя.

После призоваха хора, които я бяха виждали по различно време с най-различни крадени вещи и най-лошото от всичко беше, че бяха издирили жени, които се заклеха, че са ѝ поверили бебетата си, които не след дълго починали...

После дадоха думата на Джон Врум. Бяха го облекли в костюм, подобен на онези, които носят чиновниците, бяха сресали и излъскали косата му и той повече от всякога приличаше на невръстно дете. Каза, че е видял всичко, което се беше случило в кухнята на Лант стрийт във фаталната нощ. Видял мисис Съксби да забива ножа. Тя изкрещяла: "Това да ти е за урок, мерзавецо!" Видял я с ножа в ръка минута преди да изкрещи.