Сара Уотърс - Крадлата

– Тук ли е станало? – чувах ги да питат.

А после:

– Това е мястото. Разправят, че кръвта течала толкова бързо и толкова силно, че боядисала стените.

– Разправят, че убитият мъж викал до небето.

– Разправят, че жената задушила бебетата.

– Разправят, че я бил завлякъл с наема.

– Да те побият тръпки, нали?

– Така му се пада.

– Разправят...

Приближаваха се, спираха за миг, а после продължаваха напред; някои минаваха зад къщата и хлопаха на кухненската врата, заставаха до прозореца и се опитваха да погледнат през пролуките на капаците, но аз бях заключила и залостила здраво всичко. Нямах представа дали знаеха, че съм вътре. От време на време някое момче се провикваше:

– Пуснете ни да влезем! Даваме един шилинг, ако ни покажете стаята! – Друго крещеше: – У-уу! У-уу! Аз съм призракът на човека, който беше намушкан, върнах се, за да ви преследвам!

Аз обаче си мислех, че го правят, за да дразнят приятелите си, а не мен. Но ми беше противно да ги слушам, а Чарли Уаг, бедният, не се отделяше от мен, трепереше, стряскаше се и се опитваше да лае при всеки вик или тропот. Най-после го качих на горния етаж, където звуците се чуваха по-слабо. След малко звуците станаха още по-слаби, което беше още по-лошо, понеже това означаваше, че всички са отминали къщата, намерили са си места, откъдето да наблюдават, и вече почти е дошло време за изпълнението на присъдата. Оставих Чарли и се изкачих сама по стъпалата – изкачих се бавно, подобно на момиче, чиито крака са оловни, а после застанах пред вратата на тавана и ме беше страх да вляза вътре.

Там беше леглото, в което се бях родила. Там беше умивалникът, парчето мушама, забодено с кабърчета на стената.

Последния път, когато влязох в стаята, Господина беше жив, беше пиян и танцуваше долу с Дейнти и Джон. Тогава се бях приближила до прозореца, бях сложила палеца си върху стъклото и скрежът се беше превърнал в мръсна вода. Мисис Съксби беше дошла и ме бе погалила по косата... Сега отново се приближих до прозореца. Погледнах навън и едва не припаднах, защото улиците на Бъроу, които тогава бяха тъмни и празни, сега бяха светли и пълни с хора, с толкова много хора! , с хора, които стояха на пътя и пречеха на движението, а зад тях други се бяха покатерили върху оградите и върху первазите на прозорците, държаха се за стълбовете, дърветата и комините. Някои бяха с деца на ръце, други протягаха вратове, за да виждат по-добре. Повечето си бяха закрили очите с длани, за да ги предпазят от слънцето. Лицата на всички бяха обърнати в една и съща посока.

Гледаха към покрива на портала на затвора. Бесилката беше издигната, а въжето вече беше завързано за нея. Някакъв мъж я обикаляше и оглеждаше капака.

Видях го и почти се успокоих, но в същото време усетих, че ми прилошава. Спомних си какво ме беше помолила мисис Съксби с последните, думи, които ми каза: да я гледам. Бях и отвърнала, че ще я гледам. Тогава си мислех, че ще мога да го понеса. Струваше ми се, че трябва да понеса нещо толкова дребно в сравнение с онова, което щеше да изстрада тя... Мъжът вече държеше въжето в ръце и го оглеждаше по дължина дали е здраво. Хората в тълпата протягаха още по-силно вратове, за да могат да виждат. Започнах да се плаша. Продължавах обаче да си мисля, че ще гледам до края. Отново си казах: "Ще го направя. Ще го направя. Тя го е направила за майка ми, а аз ще го направя за нея. Какво друго мога да направя сега за нея?"

Казах си го и в този момент се чуха равномерните удари на часовника: беше десет часът. Мъжът, който стоеше до въжето, се отдръпна, вратата пред стъпалата, водещи към затвора, се отвори и свещеникът се показа върху покрива, последван от първия от надзирателите... Не бях в състояние да гледам. Обърнах се с гръб към прозореца и покрих лицето си с ръце.

После осъзнах какво се случваше по звуците, които се понесоха от улиците. Хората се бяха умълчали след ударите на часовника и пристигането на свещеника; сега ги чувах как започват да свирят и да дюдюкат, от което разбрах, че се е появил палачът. Звукът се разпространи в тълпата подобно на олио във вода. Когато дюдюкането се усили, разбрах, че палачът е дал някакъв знак или се е поклонил. После звукът внезапно отново се промени, започна да се движи по-бързо, сякаш трепереше, сякаш се тресеше из улиците и сред изблици от ужасяващ смях се чу вик "Шапки долу!" Сигурно се беше появила мисис Съксби и хората се опитваха да я видят. Прилоша ми още повече, като си представих как всички онези непознати хора напрягат очи, за да я видят какво представлява, а аз не можех да погледна натам, просто не можех да го направя. Не можех да се обърна, нито да откъсна потните си ръце от лицето си. Можех само да слушам. Чух как смехът премина в шепот и във викове да се пази тишина, което означаваше, че свещеникът чете молитви. Тишината се проточи, а ударите на сърцето ми сякаш я изпълваха. После се чу "Амин" и даже докато думата все още обикаляше из улиците, някои хора в тълпата – онези, които бяха най-близо до затвора, откъдето се виждаше най-добре, изведнъж започнаха да шепнат притеснено. Шепотът се усили, беше поет от всяко едно гърло, а после се превърна в нещо, което приличаше повече на стенене или на пъшкане... Това означаваше, че са я завели до ешафода и в момента връзват ръцете ѝ, откриват лицето ѝ и нахлузват примката на шията ѝ...