Сара Уотърс - Крадлата

– Ох, Дейнти – казах, – не мога да го понеса! Донеси ми парцал и вода, моля те. Ох! Колко ужасно изглежда! – Започнах да търкам. И Дейнти търкаше. Търкахме по същия начин, унили и треперещи, по който бяхме жулили пода на кухнята. Парцалите се зацапваха. Ние все повече се задъхвахме. Първо изчистихме полата. После аз хванах яката, дръпнах към себе си горната част и започнах да я търкам.

И докато я търках, роклята издаде странен звук – изскърца или изшумоля.

Дейнти остави парцала.

– Какво беше това? – попита. Нямах представа. Дръпнах роклята по-близо до себе си и звукът отново се чу. – Молец ли е? Вътре ли хвърчи?

Поклатих глава.

– Не мисля. Прилича на хартия. Може би надзирателките са пъхнали нещо...

Когато обаче вдигнах роклята и я изтръсках, не падна нищо, абсолютно нищо. Шумоленето отново се чу, докато я оставях на масата. Стори ми се, че идваше от онази част на предницата, която е била точно под сърцето на мисис Съксби. Сложих ръка върху нея и я опипах. Тафтата там беше корава не само от петната от кръвта на Господина, но и от нещо друго, от нещо, което беше попаднало или беше пъхнато между роклята и сатенената ѝ подплата. Каква беше то? Не можех да разбера само от опипването. Ето защо обърнах предницата наопаки и огледах ръба. Беше разтворен, а сатенът беше подгънат, за да не се разнищи. Образуваше се нещо като джоб, в роклята. Погледнах към Дейнти, а после бръкнах вътре. Отново се чу шумолене и аз я дръпнах.

– Сигурна ли си, че не е молец? Или прилеп?

Беше писмо. Мисис Съксби го беше крила там – откога? Не можех да предположа. Първо си помислих, че сигурно го беше сложила там за мен – че го е написала в затвора, че е някаква бележка, която е трябвало да намеря, след като я обесят. Мисълта ме изнерви. По писмото обаче имаше следи от кръвта на Господина, ето защо си помислих, че трябва да е било в роклята преди онази нощ, в която той умря. После ми се стори, че е било там от доста по-дълго време, защото след като го погледнах по-внимателно, видях, че е много старо. Местата, където беше сгънато, бяха омекнали. Мастилото беше избеляло. Хартията се беше накъдрила от тафтената рокля на мисис Съксби, която го беше притискала силно към корсетите ѝ. Печатът...

Погледнах към Дейнти. Печатът не беше счупен.

– Не е счупен! – казах. – Защо? Защо е носила писмото толкова близо до сърцето си, защо го е пазила толкова грижливо, толкова дълго, без да го прочете? – Обърнах го в ръцете си. Отново се взрях в надписа. – Чие е това име тук? – попитах. – Можеш ли да видиш?

Дейнти погледна и поклати глава. – Ти не можеш ли? – отвърна. – И аз не можех. Очите ми различаваха ръкописните букви по-трудно от печатните, а почеркът беше дребен и наклонен и думите бяха размазани и покрити с отвратителни петна. Приближих се до лампата и вдигнах листа до фитила. Присвих очи. Дълго го гледах. Най-накрая ми се стори, че беше написано моето име; там, върху сгънатата хартия, стоеше моето собствено име.

Бях сигурна, че мога да разчета буквата "С" и буквата "ю", която следваше, а после "з "...

Отново ми стана нервно.

– Какво има? – попита Дейнти, след като видя лицето ми.

– Не знам. Мисля, че писмото е за мен.

Тя си закри устата с ръка. А после:

– От собствената ти майка! – възкликна.

– От майка ми ли?

– Ами от кой друг? О, Сю, трябва да го отвориш.

– Не знам.

– Ами ако в него пише... Ако в него пише за някакво заровено съкровище? Ако е карта?

Не смятах, че е карта. Усетих, че ми прималява от страх. Погледнах отново писмото, буквата "С", буквата "ю"... – Ти го отвори – казах. Дейнти се облиза, после го взе, обърна го бавно и счупи бавно печата. Стаята беше толкова тиха, че мисля, че чух как парченцата от восъка се изтърколиха от хартията и паднаха на пода. Тя разгъна листа и се нацупи.

– Само думи – каза.

Приближих се до нея. Видях изписаните с мастило редове – сбити, ситни, загадъчни. Продължих да се взирам в тях, а те ставаха все по-загадъчни. И макар че бях толкова нервна и изплашена, толкова сигурна, че писмото е за мен и че съдържа ключа към някаква страховита тайна, която предпочитах да не узная, най-лошо от всичко беше, че то стоеше отворено пред мен, а аз не разбирах какво пише в него.

– Хайде – казах на Дейнти. Подадох ѝ шапката, а после взех и своята. – Ще излезем на улицата и ще намерим някой да ни го прочете.

Минахме през задния вход. Нямах намерение да моля никой от познатите си, никой, който ме беше проклел. Исках да бъде чужд човек. Ето защо тръгнахме на запад, към пивоварниците покрай реката. На един ъгъл стоеше мъж. На врата му беше окачена табла, пълна с рендета за мускатови орехчета и напръстници. Носеше обаче очила и имаше ... знам ли и аз... интелигентен вид.