Сара Уотърс - Крадлата

– Внимавайте! – извика сърдито той. – Това е стоката ми, погледнете, ще се разсипе и ще се смачка.

Дейнти се приближи до мен и ме хвана.

– Извинявайте – казах. – Извинявайте.

– Добре ли сте? – попита той, докато оправяше рендетата.

– Да.

– Дойде ви като гръм от ясно небе, а?

Поклатих глава или може би кимнах, не си спомням, стиснах здраво писмото и се отдалечих от него, препъвайки се.

– Дейнти – казах. – Дейнти...

Тя ме сложи да седна до една стена.

– Какво става? – попита. – Ох, Сю, какво означава всичко това?

Мъжът продължаваше да гледа към нас.

– На ваше място щях да ѝ дам вода – извика.

Аз обаче не исках вода и не бих позволила на Дейнти да се отдалечи от мен. Притиснах я до себе си и допрях лице до ръкава ѝ. Започнах да треперя. Започнах да треперя, както би треперила една ръждясала брава, когато пластинките се повдигнат от скърцащите пружинки и езичето се освободи и изхвърчи. – Моята майка... – казах. Не можах да довърша. Беше ми прекалено трудно да го изрека, беше ми прекалено трудно даже да го осъзная! Моята майка, майката на Мод! Не можех да повярвам. Сетих се за снимката на красивата жена, която бях видяла в кутийката в Брайър. Сетих се за гроба, който Мод търкаше, и за тревата, която подстригваше. Сетих се за Мод, за мисис Съксби, а после и за Господина. "Аха, най-сетне разбрах!" беше казал той. А сега и аз разбрах. Вече знаех какво е копнеела да ми каже в затвора мисис Съксби, но се е страхувала. "Ако чуеш лоши неща за мен..." Защо е пазила тайната толкова дълго? Защо ме е излъгала за майка ми?

Майка ми не е била убийца, а дама. Била е дама със състояние, което е искала да раздели...

"Ако чуеш лоши неща за мен, си спомни..."

Мислих толкова дълго, че започна да ми прилошава. Доближих писмото до лицето си и изстенах. Мъжът с напръстниците продължаваше да стои недалеч от нас и да ме гледа; след малко се насъбраха хора и също започнаха да гледат.

– Пияна ли е? – чух някой да казва.

А после:

– Кошмари ли има?

– Получила е припадък, нали? Приятелката ѝ трябва да пъхне лъжица в устата ѝ, за да не си глътне езика.

Не можех да понеса гласовете им, очите им. Посегнах към Дейнти и се изправих, а тя ме прегърна и ми помогна да се завлека, залитайки, до вкъщи. Даде ми да пия бренди. Сложи ме да седна на масата. Роклята на мисис Съксби все още лежеше върху нея. Взех я, стиснах я в юмруците си и скрих лице в гънките ѝ, а после изревах като звяр и я запокитих на пода. Разтворих писмото и отново се взрях в написаните с мастило редове. "СЮЗАН ЛИЛИ..." И отново изстенах. После станах и започнах да крача насам-натам.

– Дейнти – казах задъхано, – Дейнти, тя сигурно е знаела. Сигурно през цялото време е знаела. Сигурно ме е изпратила там заедно с Господина, знаейки какво възнамерява да направи накрая той. Ох! – Гласът ми прегракна. – Изпратила ме е, за да ме остави там и да си върне обратно своята Мод. Винаги е искала единствено Мод. Пазеше ме, а накрая се отказа от мен, за да може Мод, за да може Мод...

Замълчах. Сетих се за Мод, която скочи с ножа. Сетих се за Мод, която ме накара да я намразя. Сетих се за Мод, която ме накара да смятам, че ме е наранила, за да ми попречи да узная кой ме е наранил най-силно...

Сложих си ръката на устата и избухнах в плач. И Дейнти се разплака.

– Какво е станало? – попита. – О, Сю, изглеждаш толкова странно! Кажи какво е станало?

– Най-лошото, което можеше да стане – отвърнах през сълзи. – Най-лошото!

Видях го съвсем ясно, като светкавица в тъмно небе. Мод се беше опитала да ме предпази, а аз не бях разбрала. Исках да я убия, а през цялото време...

– И я оставих да си тръгне! – казах и отново започнах да крача из стаята. – Къде е тя сега?

– Кой къде е? – почти изпищя Дейнти.

– Мод! – отвърнах. – Ох, Мод!

– Мис Лили ли?

– Наричай я мис Съксби! Ох! Ще полудея! Само като си помисля, че я смятах за паяк, който е оплел всички нас в паяжината си! Само като си помисля как стоях и забождах с фуркети косата ѝ! Ако бях казала... Ако тя се беше обърнала... Ако знаех... щях да я целуна...

– Щеше да я целунеш ли? – попита Дейнти.

– Щях да я целуна! – отвърнах. – О, Дейнти, и ти щеше да я целунеш! Всеки щеше да го направи! Тя беше перла, истинска перла! А аз я загубих, отблъснах я!

Не спирах да говоря. Дейнти се опита да ме успокои, но не успя. Крачех, кършех ръце, скубех си косата, свличах се на пода, лежах и стенех. Най-накрая се свлякох и не станах. Дейнти плачеше и ме молеше – донесе вода и я изля върху лицето ми, изтича надолу по улицата до къщата на едни съседи за очистително, но аз продължавах да лежа, сякаш бях мъртва. Бях се разболяла. Бях се разболяла, ей така, изведнъж. Тя ме отнесе в старата ми стая и ме сложи в леглото. Каза ми, че след като отново съм отворила очи, не съм я познала, борила съм се с нея, когато се опитала да ме съблече, говорела съм като умопомрачена за някаква карирана рокля, за гумени обувки и най-вече за нещо, за което съм твърдяла, че тя е взела от мен, а аз съм щяла да умра без него. "Къде е то? , викала съм. Къде е то? Ох!"