Сара Уотърс - Крадлата

– Мистър Уей! – извиках, но извиках тихо. Струваше ми се, че не би било редно да викам силно тук. – Мистър Уей! Мистър Уей!

После забелязах, че от един от комините се издигаше тънка струя дим, което ми даде кураж. Стигнах до вратата на кухнята и почуках леко. Никакъв отговор. Натиснах дръжката. Вратата беше заключена. Отидох до вратата на градината, до вратата, през която бях избягала през онази нощ с Мод. Тя също беше заключена. Заобиколих отново и стигнах до предната част на къщата. Приближих се до един от прозорците, отворих капака и погледнах вътре. Не можах да видя нищо. Долепих ръцете и лицето си до стъклото и когато натиснах, резето на прозореца сякаш помръдна. Поколебах се около минута, а после дъждът заплющя, сякаш валеше град. Блъснах силно. Резето изхвърча от болтовете и прозорецът полетя навътре. Повдигнах се на перваза и скочих.

После останах на място, съвсем неподвижно. Звукът от разбиването на резето сигурно е бил ужасен. Ами ако мистър Уей го беше чул и пристигнеше с пушка, вземайки ме за крадец? Вече се чувствах като крадец. Мислех си за майка си... Майка ми обаче никога не е била крадла. Майка ми е била дама. Майка ми е била господарката на тази огромна къща... Поклатих глава. Никога нямаше да мога да повярвам. Започнах тихо да обикалям из стаята. Тя беше тъмна – помислих си, че е столовата. Никога не бях влизала в нея. Но се бях опитвала да си представя Мод как седи на вечеря с чичо си; бях се опитвала да си представя как отхапва по малко от месото... Пристъпих към масата. Тя беше сервирана, върху нея бяха сложени свещи, нож и вилица и чиния с ябълки; беше обаче покрита с прах и паяжини, а ябълките бяха изгнили. Въздухът беше застоял. На пода имаше счупена чаша – кристална чаша, позлатена по ръба.

Вратата беше затворена. Мисля, че не беше отваряна от седмици, но когато завъртях дръжката и я натиснах, тя се отвори съвсем тихо. Всички врати се отваряха тихо, в тази къща. Върху пода имаше прашен килим, който заглушаваше стъпките ми.

Ето защо докато вървях, не вдигах никакъв шум, сякаш се плъзгах, сякаш бях призрак. Мисълта беше странна. Срещу мен имаше друга врата: беше вратата към гостната. И в гостната не бях влизала никога; стигнах до нея и надникнах вътре. Тя също беше тъмна и цялата беше в паяжини. От огнището се беше разсипала пепел. До него бяха разположени столове, на които някога сигурно са седели мистър Лили и Господина и са слушали, докато Мод им е четяла от книгите. Имаше малко твърдо канапе, а до него – лампа; реших, че е била нейна. Представих си я как седи там. Спомних си тихия ѝ глас.

Забравих да мисля за мистър Уей, след като си спомних това. Забравих да мисля за майка си. Какво представляваше тя за мен? Мислех единствено за Мод. Възнамерявах да отида до кухнята, но се отказах и минах бавно през вестибюла покрай издутата входна врата. Изкачих се по стъпалата. Исках да стигна до стаите, които преди бяха нейни. Исках да застана там, където заставаше тя – до прозореца, до стъклото. Исках да легна на леглото ѝ. Исках да си спомня как я бях целувала и как я бях загубила...

Движех се, както би се движил призрак, и когато се разплаках, плаках, както би плакал призрак: тихо, без да обръщам внимание на сълзите, които капеха, сякаш знаех, че имам достатъчно сълзи за сто години напред и с течение на времето ще ги изплача всичките. Стигнах до открития коридор. Там беше вратата на библиотеката, която беше отворена наполовина. Главата на онова същество със стъкленото око и острите зъби все още висеше до нея. Спомних си как го бях докоснала с пръсти, когато за първи път отидох да взема Мод. Бях изчакала пред вратата и я бях чула да чете. И отново си спомних гласа ѝ. Мислех толкова напрегнато за него, че ми се струваше, че го чувам. Чувах го като шепот, като мърморене в покоя на къщата.

Затаих дъх. Мърморенето спря, а после отново продължи. Не си го бях измислила, чувах го, идваше от библиотеката... Побиха ме тръпки. Може би в къщата наистина имаше призраци. Или може би, може би... Стигнах до вратата, допрях треперещата си ръка до нея и я бутнах навътре. Останах на място и примигнах. Стаята беше променена. Боята беше изстъргана от прозорците, а месинговият пръст беше изкъртен от пода. По лавиците почти нямаше книги. В камината гореше слаб огън. Бутнах вратата още по-навътре. Старото писалище на мистър Лили още беше там. Лампата беше запалена.

И осветяваше Мод.

Тя седеше и пишеше. Беше подпряла лакът на масата, бузата ѝ лежеше върху обърнатата ѝ нагоре длан, а пръстите ѝ закриваха наполовина очите ѝ. Видях я съвсем ясно заради светлината. Веждите ѝ бяха сбръчкани. Ръцете ѝ бяха голи, ръкавите ѝ бяха вдигнати, а пръстите ѝ бяха потъмнели от размазани мастилени петна. Стоях и я гледах, докато написа един ред. Страницата вече беше изпълнена с редове. После тя вдигна писалката и я завъртя няколко пъти, сякаш не знаеше как да продължи. Отново измърмори едва чуто. Прехапа устна.