Сара Уотърс - Крадлата

Отново написа нещо, а после се отмести леко, за да потопи писалката в мастилницата. Докато правеше това, си свали пръстите от очите, лицето ѝ се откри и тя ме видя, че я наблюдавам.

Не трепна. Остана съвсем неподвижна. Не извика. Отначало не каза нищо. Само седеше с очи, вперени в моите, а върху лицето ѝ се беше изписала изненада. Направих една крачка, а тя стана и остави писалката с мастилото да се изтърколи по листовете и по писалището и да падне на пода. Бузите ѝ бяха пребледнели. Стисна облегалката на стола, сякаш ако я беше пуснала, щеше да падне или да ѝ прилошее. Направих още една крачка, а тя стисна облегалката още по-силно.

– Да ме убиеш ли си дошла? – попита.

Изрече думите като смразяващ шепот и аз видях, че лицето ѝ беше пребледняло не само от изненада, но и от страх. Мисълта беше непоносима. Обърнах се с гръб към нея и закрих лицето си с ръце. Лицето ми беше мокро от сълзите, които капеха по него. Сълзите закапаха още по-силно и то стана още по-мокро.

– О, Мод! – извиках. – О, Мод!

Никога не я бях наричала така, винаги ѝ казвах "мис" и даже сега, даже тук, след всичко, което се беше случило, се почувствах странно. Натиснах силно очите си с пръсти. Само преди миг си бях мислила, че я обичам много. Смятах, че съм я загубила. Исках да я намеря, дори и ако трябваше да я търся години наред. Това, че най-неочаквано попаднах на нея – толкова топла, толкова истинска, след като дълго бях жадувала за нея, ми дойде в повече.

– Няма... – отвърнах. – Не мога... – Тя не се приближи до мен. Стоеше пребледняла и стискаше облегалката на стола. Тогава аз си избърсах с ръкав лицето и започнах да говоря по-спокойно. – Намерих един лист. Намерих един лист, скрит в роклята на мисис Съксби...

Докато говорех, усещах коравото писмо, което бях пъхнала в роклята си; тя обаче мълчеше, което ме накара да предположа, а и от изражението на лицето ѝ разбрах, че знае за какъв лист става дума и какво е написано върху него. Против волята си за миг я намразих, само за миг, а после чувството отмина и усетих слабост. Приближих се до прозореца, за да мога да седна на перваза. Казах:

– Платих на един човек да ми прочете онова, което пишеше върху него. А после се разболях.

– Съжалявам – отвърна тя. – Съжалявам, Сю.

Но отново не дойде при мен. А аз отново си избърсах лицето. И продължих:

– Един мъж и едно момиче ме докараха дотук. Казаха ми, че чичо ти е починал. Казаха ми, че в къщата нямало никой, освен мистър Уей...

– Мистър Уей ли? – Тя се намръщи. – Мистър Уей напусна.

– Казаха, че е някакъв прислужник.

– Сигурно са имали предвид Уилям Инкър. Той остана при мен. Съпругата му ми готви. Това е всичко.

– Значи тук няма никой, освен тях двамата и теб? В тази огромна къща. – Огледах се и ме побиха тръпки. – Не те ли е страх?

Тя сви рамене и сведе очи към ръцете си. Лицето ѝ помръкна.

– От какво да ме е страх оттук нататък? – отвърна.

В думите ѝ, както и в начина, по който ги изрече, имаше толкова дълбок смисъл, че в началото замълчах. Когато отново проговорих, гласът ми беше по-тих.

– Кога разбра? – попитах. – Кога разбра всичко за нас, за... От самото начало ли знаеше?

Тя поклати глава. Когато проговори, и нейният глас беше тих.

– Не – отвърна. – Разбрах чак когато Ричард ме отведе в Лондон. Тогава тя... – Изчерви се, но вдигна глава. – Тогава научих.

– И преди не си знаела? – попитах.

– Не.

– Значи и теб са те измамили.

Преди щях да се зарадвам на този факт. Сега всяко едно мрачно и ужасно нещо, което бях изтърпяла и научила през последните девет месеца, си дойде на мястото. Замълчахме за миг, а аз се наведох към прозореца и допрях буза до стъклото. Стъклото беше студено. Все още валеше силно. Дъждът плющеше по чакъла пред къщата. Поляната изглеждаше изпомачкана. През голите и мокри преплетени клони на дърветата успях да различа очертанията на тисовете и заострения покрив на малкия червен параклис.

– Майка ми е погребана там – казах. – Гледах гроба ѝ с безразличие, не усещах нищо. Мислех, че е била убийца.

– А аз мислех, че моята е била луда – отвърна тя. – А то...

Не можеше да го изрече. И аз не можех. Все още не. Обърнах се обаче, за да я погледна отново, преглътнах и казах:

– Ходила си да я видиш в затвора. – Бях си спомнила думите на надзирателя.

Тя кимна.

– Говореше за теб – отвърна.

– За мен ли? Какво каза?

– Че се надява никога да не научиш. Че се надява да я обесят десет пъти, преди да си научила. Че двете с майка ти са сбъркали. Че са искали да направят от теб обикновено момиче. Че това било все едно да вземеш скъпоценен камък и да го скриеш в пръстта. Че пръстта се изравя...