Сара Уотърс - Крадлата

Затворих очи. Когато отново ги отворих, видях, че тя най-после се беше приближила до мен.

– Сю – каза, – тази къща е твоя.

– Не я искам – отвърнах.

– Парите са твои. Половината от парите на майка ти. Даже всичките, ако така пожелаеш. Аз нямам претенции към тях. Ще бъдеш богата.

– Не искам да бъда богата. Никога не съм искала да бъда богата. Искам само...

Поколебах се. Сърцето ми беше прекалено пълно, а нейният поглед беше прекалено съсредоточен, прекалено ясен. Спомних си как изглеждаше последния път, когато я видях – не по време на процеса, а в нощта, в която умря Господина. Тогава очите ѝ искряха. Сега не искряха. Тогава косата ѝ беше накъдрена. Сега беше права, не беше вдигната на кок, а беше сресана назад и вързана с най-обикновена панделка. Ръцете ѝ не трепереха. Бяха голи и изцапани, както вече споменах, с размазано мастило. На челото ѝ също имаше мастило, там, където го беше подпирала. Роклята ѝ беше тъмна и дълга, но не стигаше до пода. Беше копринена, но се закопчаваше отпред. Най-горната кукичка не беше закопчана. Виждах пулса ѝ на гърлото. Извърнах поглед.

После отново я погледнах, в очите.

– Искам само теб – казах.

Кръвта нахлу в лицето ѝ. Тя отпусна ръце, направи още една крачка и понечи да посегне към мен. После обаче се обърна и сведе очи. Застана до писалището. Сложи ръка върху листовете и писалката.

– Ти не ме познаваш – отвърна със странен, равен глас. – Никога не си ме познавала. Имаше неща...

Пое си дълбоко въздух и замълча.

– Какви неща? – попитах. Тя не отговори. Изправих се и се приближих до нея. – Какви неща?

– Чичо ми... – отвърна и вдигна тревожно поглед. – Книгите на чичо ми... Ти смяташе, че съм добра. Нали? Никога не съм била добра. Бях... – за миг изглеждаше така, сякаш се бореше със себе си. После отиде до лавиците зад писалището и взе една книга. Притисна я силно до гърдите си, обърна се и се върна с нея при мен. Разтвори я в ръцете си. Мисля, че ръцете ѝ трепереха. – Тук – каза, поглеждайки към страницата.

– Или тук. – Видях, че погледът ѝ се спря върху страницата. А после тя започна да чете със същия глас, с който говореше преди. – "Колко приятно беше сиянието върху прелестния ѝ врат и голите ѝ рамене с цвят на слонова кост, когато я проснах по гръб върху канапето. Колко изящно се издигаха снежнобелите ѝ хълмчета до гърдите ми, диви и безразсъдни..."

– Какво? – попитах.

Тя не ми отговори, нито ме погледна; обърна страницата и започна да чете от друга.

– "Почти не си давах сметка какво правя; всяка една част от телата ни – езикът, устните, коремът, ръцете, бедрата, краката, задникът – беше напрегната и се движеше сладострастно."

Сега моите бузи почервеняха.

– Какво? – попитах отново, шепнейки.

Тя прелисти няколко страници и продължи да чете:

– "Дръзката ми ръка сграбчи бързо най-тайното ѝ съкровище, въпреки тихите ѝ протести, които моите целувки превърнаха в шепот, докато пръстите ми проникваха в скритото място за любов..."

Тя спря да чете. Сърцето ѝ беше започнало да бие по-силно, макар че беше успяла да запази гласа си равен. И моето сърце биеше много силно. Все още не можех да схвана какво искаше да ми каже. Попитах:

– Това са книгите на чичо ти, така ли?

Тя кимна.

– Всичките ли са такива?

Тя кимна отново.

– Всяка една от тях? Сигурна ли си?

– Напълно.

Взех книгата от нея и погледнах напечатаните страници. Изглеждаше така, както би изглеждала всяка книга, на мен. Оставих я, приближих се до лавиците и взех друга. И тя изглеждаше по същия начин. После взех още една, която беше с рисунки. Никога не сте виждали такива рисунки. На една от тях имаше две голи момичета. Погледнах към Мод и сърцето ми се сви.

– И ти си знаела за тези неща – казах. Това беше първото нещо, което си помислих. – Твърдеше, че не знаеш нищо, а през цялото време...

– Аз наистина не знаех нищо – отвърна тя.

– Знаела си всичко! Накара ме да те целуна. Накара ме да поискам отново да те целуна! А през цялото време си идвала тук и...

Гласът ми пресекна. Тя наблюдаваше лицето ми. Мислех си за случаите, в които отивах до вратата на гостната и чувах приглушеното извисяване и затихване на гласа ѝ. Бях си я представяла как чете на мъжете – на Господина, докато аз седях и ядях плодова пита и яйчен крем с мисис Стайлс и мистър Уей. Сложих ръка върху сърцето си. То толкова много се беше свило, че ми причиняваше болка.

– О, Мод! – извиках. – Само ако знаех! Като си помисля за теб... – Разплаках се. – Като си помисля за чичо ти... Ох! – Ръката ми изхвърча към устата ми. – За чичо си! – Тази мисъл беше най-странна от всичко. – Ох! – Все още държах книгата. Погледнах я и я пуснах, сякаш пареше.