Сара Уотърс - Крадлата

После, после настъпи миг, един-единствен миг, който продължи по-кратко, отколкото можеше да си представи човек, на абсолютен, смразяващ покой: бебешкият плач беше укротен, дъхът на хората спря, ръцете притиснаха сърцата и зейналите усти, кръвта потече по-бавно във вените, а мисълта "Не е възможно, няма да се случи, те няма, те не могат..." се лиши от смисъл. А после прекалено скоро, прекалено бързо капакът издрънча и докато падаше, се понесоха писъци... чу се задъхан стон, когато въжето се опъна, сякаш тълпата имаше един общ корем, който беше ударен от огромна ръка.

Отворих очи, само за секунда. Отворих ги, обърнах се и видях не мисис Съксби, защото това изобщо не беше тя, а нещо, което приличаше на поклащащ се шивашки манекен, облечен, за да прилича на жена, с корсет и рокля, но с безжизнени ръце и глава, увиснала като пълна със слама торба ...

Отдръпнах се от прозореца. Не заплаках. Отидох до леглото и легнах върху него. Звуците отново се промениха, когато хората си възвърнаха способността да дишат и да говорят – отпушиха си устите, престанаха да стискат бебетата си, размърдаха се и започнаха да танцуват. Дюдюкаха, крещяха, смееха се ужасяващо, а накрая се чуха одобрителни възгласи. Мисля, че и аз самата бях викала одобрително, докато гледах как бесят хора. Никога не се бях замисляла какво означава да викаш одобрително. Сега, докато слушах продължителните възгласи "ура" ми се стори, че разбрах, макар и да бях потънала в скръб. Хората спокойно биха могли да викат "Тя е мъртва". Тази мисъл препускаше, по-бързо и от кръвта във всяко сърце. "Тя е мъртва, а ние сме живи."

Дейнти отново дойде при мен през онази нощ и донесе вечеря. Не я докоснахме. Само плакахме и си говорихме за онова, което бяхме видели. Тя беше гледала заедно с Фил и някои от другите племенници на мистър Ибс от едно място близо до затвора. Джон казал, че само баламите гледали оттам. Казал, че познавал един човек с покрив, и тръгнал, за да се изкачи върху него. Чудех се дали изобщо е гледал; не беше споменал нищо пред Дейнти. Тя самата беше видяла всичко, с изключение на увисването на мисис Съксби на въжето. Фил, който го беше видял, каза, че било чисто. Мислел си, че в крайна сметка било вярно онова, което хората разправяли за начина, по който палачът връзвал възела, когато трябвало да спускат жени. Всички така или иначе бяха единодушни, че мисис Съксби се е държала много смело и е умряла, без да трепне. Спомних си онзи поклащащ се шивашки манекен, стегнат здраво в корсета и роклята, и се чудех дали щяхме да разберем, ако беше треперила и ритала.

Нямаше обаче смисъл да разсъждавам върху това. Сега имаше други неща, за които трябваше да се погрижа. Отново бях сираче и както сигурно постъпват всички сираци, през следващите две-три седмици започнах да се оглеждам наоколо със свито сърце и да осъзнавам, че светът е безмилостен и загадъчен и че съм длъжна да си проправя път през него сама. Нямах никакви пари. Срокът за плащането на наема за работилницата и къщата беше изтекъл през август: дойде някакъв мъж и похлопа на вратата, а после си отиде, тъй като Дейнти запретна ръкави и се закани, че ще го удари. И той ни остави на мира. Мисля, че къщата се беше прочула като място, където е било извършено убийство, и никой не искаше да я наеме. Знаех обаче, че след време ще бъде наета. Знаех, че мъжът ще се върне някой ден, ще доведе със себе си и други мъже и ще разбие вратата. Тогава къде щях да живея? Как щях да се справя сама? Предполагах, че ще си намеря нормална работа в някоя млекарница, бояджийница или кожухарница. Само като си помислех обаче, ми прилошаваше. Всички в моя свят знаеха, че да си на нормална работа означава да ти съдират кожата и да умираш от скука. Предпочитах да си остана измамница. Дейнти каза, че познава три момичета, които крадели по улиците в района на Улидж и си търсели още едно момиче... Каза го, като избягваше погледа ми, защото и двете знаехме, че уличните кражби са доста мизерно занимание в сравнение с онова, с което бях свикнала аз.

Но това беше всичко, с което разполагах, и си помислих, че може би става. Нямах сили да търся нещо по-добро. Нямах сили, нито настроение за каквото и да било. Малко по малко всичко, което беше останало на Лант стрийт, замина – беше заложено или продадено. Продължавах да нося светлата басмена рокля, която бях откраднала от жената на село! , и сега тя изглеждаше много зле, понеже в къщата на доктор Кристи бях отслабнала, а и сега продължавах да слабея. Дейнти заяви, че съм станала толкова остра, че ако имало как да вдянат в мен конец, спокойно можели да ме използват за шиене.