Сара Уотърс - Крадлата

– Нямате ли джин? – попитах най-накрая жената.

– Джин ли? – отвърна тя, все едно че бях казала "отрова".

После направи физиономия и се обърна с рамо към мен – не беше особено доволна от това, че седях до нея, надутата му кучка.

Като се вземат предвид жената и бебето, пърхащата птичка, старият баща, който заспа и захърка, момчето, което правеше книжни топчета, мъжете с вид на фермери, които пушеха и ставаха все по-намръщени, и мъглата, заради която влакът друсаше, спираше и направи закъснение от два часа до Мейдънхед, така че изпуснах влака за Марлоу и ми се наложи да чакам следващия, пътуването ми беше много неприятно. Не носех никаква храна, защото всички смятахме, че ще пристигна в Брайър навреме за чая с прислугата. Не бях слагала троха в устата си от онзи обед с хляба и сушеното месо, което беше полепнало по венците ми; седем часа по-късно в Мейдънхед обаче вече ми се струваше, че обедът е бил прекрасен. Гарата там не приличаше на Падингтън с будките за кафе, мляко и закуски и със сладкарницата. Тук имаше само една бакалница, но тя беше затворена. Седнах на куфара. Очите ми смъдяха, от мъглата. Когато си издухах носа, кърпичката ми почерня. Един мъж ме видя.

– Не плачи – каза и се усмихна.

– Не плача! – отвърнах.

Той ми намигна и ме попита за името ми.

В града можеше да се флиртува. Но сега не бях в града. Не му отговорих. Когато влакът за Марлоу пристигна, аз се качих отзад във вагона, а той седна отпред, но с лице към мен, и в продължение на един час се опитваше да улови погледа ми. Спомних си, че Дейнти ми разказа как веднъж седяла във влака близо до някакъв господин, а той си разкопчал панталоните, показал ѝ пишката си и я накарал да я подържи, тя я подържала, а той ѝ дал една лира. Чудех се как щях да постъпя аз, ако този мъж ме беше накарал да му пипна пишката – дали щях да изпищя, или щях да погледна на другата страна, или пък щях да я пипна или да направя нещо друго.

Пък и лирата едва ли щеше да ми бъде нужна, като се има предвид къде ме пращаха!

Във всеки случай с подобни пари трудно можеш да свършиш нещо. Дейнти не успя да похарчи своите, защото се страхуваше, че баща ѝ ще ги види и ще разбере, че е кривнала от правия път. Скри лирата зад една откъртена тухла в стената на фабриката за нишесте и сложи специален знак, за да знае само тя за мястото. Каза, че ще ни разкрие къде е, когато е на смъртно легло, за да я погребем с нея.

И така, мъжът във влака ме наблюдаваше много внимателно, но дори и да си е разкопчал панталоните, аз не го видях. Най-накрая той си повдигна шапката, кимна ми и слезе. Последваха още спирки и на всяка слизаше по някой пътник от по-далечния край на влака, но не се качваше никой. Гарите ставаха все по-малки и по-тъмни, докато най-накрая на тях нямаше нищо друго, освен по едно дърво. Никъде не се виждаше нищо друго, освен дървета, а зад тях – мъгла, сива мъгла, а не кафява, а над нея беше тъмното нощно небе. Когато дърветата и храстите се сгъстиха най-много, а небето стана по-тъмно, отколкото си представях, че може да бъде едно небе, влакът спря за последен път, в Марлоу.

Тук не слезе никой друг, освен мен. Бях последният пътник. Кондукторът съобщи името на спирката и дойде да свали куфара ми. Каза:

– Това нещо иска носене. Никой ли не е дошъл да ви посрещне?

Отговорих, че трябва да има един човек с двуколка, който ще ме закара до Брайър. Мъжът ме попита дали имам предвид двуколката, която идвала да вземе пощата, защото тя сигурно била дошла и се била върнала обратно преди три часа. Измери ме с очи.

– Пристигате от Лондон, нали? – попита. После извика на коларя, който гледаше от кабриолета си: – Пристига от Лондон и трябва да продължи до Брайър. Обясних ѝ, че двуколката от Брайър сигурно е дошла и се е върнала обратно.

– Да, дошла е и се е върнала обратно – извика коларят. – Дошла и се е върнала обратно според мен преди три часа.

Стоях и треперех. Тук беше по-студено, отколкото у дома. Беше по-студено и по-тъмно и въздухът миришеше особено, а хората, не го ли казах? , бяха бъбриви глупаци.

Попитах:

– Няма ли някой файтон, който да ме закара?

– Файтон ли? – отвърна кондукторът. После изкрещя на коларя: – Тя търси файтон!

– Файтон!

Двамата се засмяха и не спряха, докато не се закашляха. Кондукторът извади носна кърпа и си избърса устата, а после извика:

– Майко мила! Ох, майко мила! Файтон в Марлоу?

– О, върви на майната си! – отвърнах. – Вървете на майната си и двамата!

Вдигнах куфара и се отправих с него към мястото, където проблясваха няколко светлини, които според мен идваха от къщите на селото. Кондукторът изкрещя: