Сара Уотърс - Крадлата

Опитах се да се поклоня. Кадифената завеса ми пречеше. Опитах отново. Започнах да се потя, обхваната от внезапен страх.

В този момент вратата на кухнята се отвори и по стъпалата се чуха стъпки и гласът на мисис Съксби, която ме викаше. Не отговорих. Тя се изкачи до спалните на етажа под мен, за да ме потърси там. Настъпи тишина, а после отново долових стъпките ѝ по стъпалата към тавана и най-накрая се появи светлината на свещта ѝ. Беше се задъхала леко от изкачването, съвсем леко, защото, макар и доста пълна, мисис Съксби беше много пъргава.

– Тук ли си, Сю? – попита тихо. – Съвсем самичка в тъмното?

Огледа се, обхождайки с очи всяко нещо, както бях направила аз – монетите, червения восък, ботушите на Господина и кожената чанта. После дойде до мен и сложи топлата си, суха ръка на бузата ми, а аз казах... сякаш ме беше погъделичкала или ме беше ощипала, защото думите се изтръгнаха от мен като кикот или като крясък, който не можех да спра, а аз казах:

– Ами ако не ме бива за такова нещо, мисис Съксби? Ако не успея да го направя? Какво ще стане, ако си изпусна нервите и ви проваля? Не трябва ли все пак да изпратим Дейнти?

Тя поклати глава и се усмихна.

– Хайде стига – отвърна. Заведе ме до леглото и двете седнахме; дръпна главата ми и тя се отпусна на скута ѝ, отметна завесата от бузата ми и ме погали по косата. – Хайде стига.

– Не е ли много далече? – попитах и вдигнах очи към лицето ѝ.

– Не е чак толкоз далече – отвърна тя.

– Ще мислите ли за мен, докато съм там?

Тя издърпа един кичур, който се беше пъхнал зад ухото ми.

– Всяка една минута – изрече тихо. – Нали си мойто момиче? Нима няма да се притеснявам? Но поне Господина ще бъде покрай теб. Никога не бих те пуснала, ако някой обикновен негодник го беше поискал от мен.

Поне това беше вярно. Сърцето ми обаче продължаваше да бие силно. Отново си помислих за Мод Лили, която седи, въздишайки в стаята си, и ме чака да ѝ развържа корсета и да подържа нощницата ѝ до огъня. "Горката господарка!", беше възкликнала Дейнти.

Захапах устната си откъм вътрешната ѝ страна. А после попитах:

– Трябва ли все пак да го направя, мисис Съксби? Не е ли цялата тази работа много подъл номер?

Тя улови погледа ми, а после вдигна очи и посочи с глава гледката през прозореца. Отвърна:

– Знам, че тя би го направила, без да се поколебае. Знам какво щеше да почувства в сърцето си – какъв ужас, но и каква гордост, а гордостта щеше да надделее, когато те видеше, че го правиш.

Това ме накара да се замисля. Поседяхме за миг, без да говорим. И онова, за което я попитах после, беше нещо, за което никога преди не бях питала, нещо, за което през всичките години, прекарани на Лант стрийт сред всички онези мошеници и крадци, никога не бях чувала някой да пита, нито веднъж. Прошепнах:

– Мислите ли, че боли, мисис Съксби, когато увиснеш на въжето?

Ръката ѝ, която приглаждаше косата ми, застина на едно място. После отново започна да ме гали уверено, както преди. Тя отвърна:

– Бих казала, че не усещаш нищо друго, освен въжето около врата си. Според мен е като гъделичкане.

– Като гъделичкане ли?

– Или, да речем, като боцкане.

Ръката ѝ продължаваше да гали косата ми.

– А когато отворят капака? – попитах. – Тогава не се ли усеща?

Мисис Съксби си премести крака.

– Май се получава гърч – призна, – когато капакът се отвори.

Спомних си за хората, които бях видяла да увисват на въжето в затвора на Хорсмангър Лейн. Те се гърчеха и още как. Гърчеха се и ритаха като маймуни, увиснали на клон.

– Но пък е толкоз бързо – продължи тя, – че според мен от бързината болката изчезва. А когато става дума за жена... е, нали знаеш, тогава връзват възела по такъв начин, че краят настъпва много по-бързо.

Погледнах я отново. Беше оставила свещта на пода; светлината огряваше лицето ѝ от долу нагоре и бузите ѝ изглеждаха подпухнали, а очите – старчески. Потреперих, а тя премести ръката си на рамото ми и ме разтри силно през кадифената завеса. После наведе глава.

– Сестрата на мистър Ибс пак се е объркала – каза – и вика майка си. Вика я, горката, вече цели петнайсет години. Не искам и с мен да стане така, Сю. Смятам, че от всички начини, по които тялото може да си отиде, най-бързият и най-чистият е най-добрият.

Каза го и намигна.

Каза го и като че ли наистина го мислеше.

Понякога се чудя дали не го каза просто от любезност.

Тогава обаче не смятах така. Станах и я целунах, а тя оправи косата ми там, където я беше разрошила, докато ме галеше. После отново се чу хлопването на кухненската врата и шум от стъпки по стълбите, които този път бяха по-тежки, и гласът на Дейнти.