Сара Уотърс - Крадлата

Тогава мистър Ибс засвири една бърза мелодия, мисис Съксби заръкопляска, а Джон и Дейнти се изправиха на крака и бутнаха назад столовете си.

– Ще ми подържите ли обиците, мисис Съксби? – попита Дейнти. Танцуваха полка, докато най-накрая порцелановите украшения върху лавицата на камината заподскачаха, а прахта се издигна високо над тропащите им крака. Господина стоеше прав, облегнат на масата, наблюдаваше ги, пушеше цигара и подвикваше "Хоп!" и "Давай, Джони!" както би подвиквал, смеейки се, на участващ в бой териер, на който не е заложил.

Когато ме подканиха да се присъединя към тях, отговорих, че не искам. Прахта ме караше да кихам, пък и желязото, което беше подгряло питието ми, се беше нажежило прекалено много и яйцето се беше пресякло. Мисис Съксби беше отделила чаша и чиния с късове месо за сестрата на мистър Ибс и аз казах, че ще ѝ ги занеса.

– Добре, скъпо момиче – отвърна тя, като продължаваше да пляска в ритъма на мелодията. Взех чинията и чашата и една свещ и изтичах на горния етаж.

Винаги съм си мислила, че да излезеш от нашата кухня нощем през зимата е все едно да си тръгнеш от рая. Въпреки всичко, след като оставих храната до сестрата на мистър Ибс, която спеше, и се погрижих за едно-две бебета, които се бяха събудили от шума от танците на долния етаж, не се върнах при другите. Прекосих малката площадка и стигнах до вратата на стаята, която споделях с мисис Съксби, а после изкачих следващите няколко стъпала до тесния таван, на който се бях родила.

Тази стая винаги беше студена. Тъй като духаше вятър, а прозорецът не се затваряше добре, тази вечер беше по-студено от всякога. Подът беше от прости дъски, покрити с груби вълнени постелки. Стените бяха голи, с изключение на малкото парче мушама, забодено с кабърчета на една от тях, за да я пази от водата, която се разплискваше от умивалника. В момента на умивалника бяха провесени една жилетка, една риза и няколко яки на Господина. Той винаги спеше тук, когато идваше на гости, макар че можеше да легне при мистър Ибс долу в кухнята. Аз знам кое място бих избрала, ако ставаше дума за мен. На пода стояха прегънати високите му кожени ботуши; беше ги изстъргал от калта и ги беше лъснал. До тях беше сложена чантата му, от която се беше изсипало бялото му бельо. На седалката на стола имаше няколко монети, паднали от джоба му, кутия цигари и червен восък. Монетите бяха леки. Восъкът беше трошлив като карамел.

Леглото беше оправено, но надве-натри. Върху него вместо покривка беше метната кадифена завеса, от която халките бяха свалени: беше задигната от една горяща къща и все още миришеше на сажди. Взех я и я сложих на раменете си, като наметало. После загасих с пръсти пламъка на свещта и застанах до прозореца. Треперех и гледах към покривите и комините и към затвора на Хорсмангър Лейн, където бяха обесили майка ми.

Върху стъклото на прозореца се бяха образували първите цветя от скреж; сложих си пръста върху тях и ледът се превърна в мръсна вода. Все още долавях подсвиркването на мистър Ибс и думкането на краката на Дейнти, а пред мен улиците на Бъроу бяха тъмни. Само тук-там се виждаше слаба светлина, процеждаща се през някой прозорец като моя, после се показа фенер на карета, който хвърляше сенки, и някакъв човек, тичащ силно в студа, бърз и тъмен като сенките, който изчезна също така внезапно, както се беше появил. Мислех си за крадците, които сигурно се спотайваха по улиците, и за децата на крадците, за нормалните мъже и жени, които живееха собствения си странен и обикновен живот в други къщи, на други улици в по-светлите части на Лондон. Мислех си за Мод Лили, в огромната ѝ къща. Тя не знаеше името ми; аз също не знаех нейното, допреди три дни. Не знаеше, че стоях до прозореца и кроях планове как тя да бъде съсипана, докато Дейнти Уорън и Джон Врум танцуваха полка в моята кухня.

Как ли изглеждаше тя? Преди познавах едно момиче, което се казваше Мод; едната половина на устната ѝ липсваше. Обичаше да си измисля, че е загубила другата половина при някакво сбиване, но аз със сигурност знаех, че е била родена така и че не можеше да набие даже и маджун. В крайна сметка тя умря – не защото я бяха пребили, а защото беше яла развалено месо. Едно нищо и никакво парче развалено место я беше убило.

Тя обаче беше много мургава. Господина беше казал, че другата Мод, неговата Мод, е руса и доста красива. Когато обаче си мислех за нея, си я представях слаба, кафява и изправена като кухненския стол, на който бях завързала корсета.