Сара Уотърс - Крадлата

– Къде си, Сю? Няма ли да дойдеш да потанцуваме? Мистър Ибс се засиня и долу пада голям смях.

Виковете ѝ събудиха половината от бебетата, а те събудиха останалите. Мисис Съксби каза, че ще се погрижи за тях, а аз слязох долу и този път танцувах, с Господина за партньор. Той ме поведе с валсова стъпка. Беше пиян и ме държеше здраво. Джон отново танцува с Дейнти. В продължение на половин час подскачахме из кухнята, Господина през цялото време подвикваше "Давай, Джони!" и "По-живо, момче! По-живо!", а мистър Ибс спря веднъж и си намаза устните с масло, за да може да свири по-благозвучно.

На следващия ден, по обед, заминах. Прибрах всичките си вещи в облечения с брезент куфар и облякох простата кафява рокля и наметалото, а върху пригладената си коса сложих боне. Бях усвоила всичко, което Господина успя да ми покаже по време на тридневните ни занимания. Знаех историята си и новото си име – Сюзан Смит. Оставаше да се свърши само още едно нещо и докато седях и се хранех за последен път в кухнята – с хляб и сушено месо, което беше прекалено сухо и се лепеше по венците ми, Господина свърши и него. Извади от чантата си лист хартия, писалка и мастило и ми написа препоръка.

Написа я, без да се замисли нито за миг. Беше свикнал, разбира се, да фалшифицира документи. Вдигна листа, за да изсъхне мастилото, а после прочете на глас написаното. То започваше така:

"Да послужи, където трябва. Лейди Алис Дънрейвън от Уелк стрийт, Мейфеър, препоръчва мис Сюзан Смит" и продължаваше в същия дух, забравила съм останалото, но ми прозвуча добре. Господина сложи отново листа на масата и се подписа с наклонен женски почерк. После го подаде на мисис Съксби.

– Как ви се вижда, мисис С.? – попита, усмихнат. – Ще помогне ли на Сю да получи работата?

Мисис Съксби обаче отвърна, че не смята, че би могла да прецени.

– Вие си знаете, скъпо момче – каза и погледна встрани.

Естествено, ако въобще някога се беше случвало да наемем прислужница на Лант стрийт, гледахме тя да е без препоръка. Имаше едно дребно като джудже момиче, което идваше от време на време, за да изварява пелените на бебетата и да мие пода, но тя беше крадла. Нямаше как да вземем честни момичета. За три минути те щяха да видят достатъчно от заниманията ни в къщата, за да стигне за всички нас. Просто нямаше как да стане.

Така че мисис Съксби махна с ръка към листа, а Господина прочете написаното още веднъж, намигна ми, сгъна го, залепи го и го сложи в куфара ми. Преглътнах последните парчета сушено месо и хляб и си закопчах наметалото. Оставаше само да се сбогувам с мисис Съксби. Джон Врум и Дейнти никога не ставаха преди пладне. Мистър Ибс беше отишъл да разбие една каса в Боу: беше ме целунал по бузата преди час и ми беше дал един шилинг. Сложих си шапката. Беше тъмнокафява като роклята ми. Мисис Съксби я оправи. После доближи ръце до лицето ми и се усмихна.

– Бог да те поживи, Сю! – възкликна. – Ще ни направиш богати!

После обаче усмивката ѝ се изкриви. Никога не се бях разделяла с нея за повече от един ден. Тя се обърна настрани, за да скрие сълзите си, които капеха.

– Отведете я бързо – каза на Господина. – Отведете я бързо и не ми позволявайте да гледам, докато я отвеждате!

И така, той обгърна с ръка раменете ми и ме изведе от къщата. Намери едно момче, което да върви след нас и да ми носи куфара. Щеше да ме заведе до пиацата за файтони и да ме откара на гарата в Падингтън, а после да ме качи на влака.

Денят беше отвратителен. Въпреки всичко, тъй като не ми се случваше чак толкова често да пресичам реката, казах, че бих искала да повървя до Съдърк Бридж, за да погледам пейзажа. Мислех си, че оттам ще видя целия Лондон, но докато вървяхме, мъглата се сгъсти. При моста беше най-зле. Виждаше се куполът на църквата "Сейнт Пол", виждаха се шлеповете по реката, тъмните сгради на града, но не и панаирът – той беше изчезнал или се беше превърнал в сенки.

– Странно нещо, като си помисли човек за реката там долу – отбеляза Господина, докато се взираше над бордюра на парапета. Наведе се и се изплю.

Мъглата не влизаше в сметките му. Тя забави движението и то започна да пълзи. Макар че хванахме файтон, след десет минути платихме на кочияша и отново продължихме пеша. Трябваше да се кача на влака в един часа. Докато прекосявахме бързо някакъв огромен площад, чухме как удари един, после един и петнайсет, един и половина – полудели от влагата и останали почти без сили, звуците се чуваха така, сякаш езиците и камбаните, които отброяваха часовете, бяха обвити в мек вълнен плат.