Ян Гийу - Рицарят тамплиер - Рицар на Храма

Той не си спомняш как след това се бе озовал в Дамаск, понеже докато го пренасяха от лагера за болни в планината, треската му отново се бе усилила.

В Дамаск лекарите отново отвориха някои от раните му, опитаха се да ги почистят, а после отново ги зашиха, въпреки че този път вероятно проявиха повече старание отколкото при първия опит в лагера за болни край Тивериада.

Най-лоши бяха един дълбок удар с меч, който бе пробил ризницата, както и един удар с брадва, който бе изкривил шлема му над лявото око и бе разбил веждата и лявата страна на челото му. В началото той не можеше да поема никаква храна, повръщаше всичко, с което се опитваха да го натъпчат, а главоболието му бе така убийствено, че пристъпите на треската, които се надигаха у него, му се сториха облекчаващи.

Не си спомняше да го бе боляло особено, дори когато бяха обгорили раните по краката му с нагорещено желязо.

Когато треската най-сетне поутихна, той най-напред откри, че вижда с двете очи, тъй като си спомняше, че преди това не виждаше с лявото си око.

Лежеше в хубава стая със синя мозайка на втория етаж и гледаше напред към сянката от високи палми. От време на време вятърът поклащаше палмовите листа, които шумяха кротко, а от двора долу се носеха звуците от фонтани.

Отначало лекарите се отнасяха с него със студена учтивост и вероятно правеха всичко, което им позволяваха силите. Над леглото на Арн висеше малко изображение с монограма на Саладин в черни и златни тонове, което показваше ясно, че за султана Арн бе по-ценен жив отколкото мъртъв, въпреки че се шушукаше, че е един от белите демони с червения кръст.

Когато треската отмина и Арн отново можеше да говори ясно, радостта на лекарите стана още по-голяма. Те се събраха учудени около леглото му, за да чуят как един кръстоносен рицар говори на езика на Господ. Като лекари в Дамаск те не знаеха онова, което всеки втори емир в армията знаеше за мъжа, когото нарекоха Ал Гути.

Най-изтъкнатият от всички лекари се казваше Муса ибн Май-нун и бе пристигнал от Кайро, където бе прекарал дълги години като личен лекар на Саладин. Арабският му звучеше особено в ушите за Арн и се оказа, че е роден чак в Андалусия. Животът там бе станал труден за евреите, разказа той на Арн при първата им среща. Арн не се учуди, че личният лекар на Саладин бе евреин, тъй като знаеше, че има много евреи, които служат на халифа в Багдад, върховният вожд на мюсюлманите. И понеже опитът му със сарацинските лекари сочеше, че всички те владеят тънкостите на вярата и философията, той предпазливо попита за значението на Йерусалим за евреите. В този момент Муса ибн Май-нун вдигна високо вежди в учудването си какво можеше да накара един християнски воин да се интересува от подобно нещо. Арн разказа за срещата си с върховния равин от Багдад и до какво бе довела тя, поне докато той бе имал власт в Йерусалим. Щом християните имаха за светиня Божия гроб в Йерусалим, продължи той, а мюсюлманите скалата на Авраам, откъдето Пророкът, мир нему, се бе възкачил до небето, то бе обяснима притегателната сила на тези обекти на поклонение за вярващите. Ами храмът на цар Давид? Та той бе просто една постройка, съградена от хора и разрушена от хора, какво толкова свещено можеше да има в него?

Тогава лекарят евреин търпеливо обясни на Арн, че Йерусалим е единствената светиня на евреите и че според пророчествата те ще се завърнат, за да възкресят царството си и да издигнат отново храма. Арн въздъхна дълбоко и печално. Не заради евреите, побърза да уточни той, щом видя, че новоспечеленият му приятел се смути, а заради Йерусалим. Скоро Йерусалим щеше да падне в ръцете на мюсюлманите, ако вече не се бе случило. В такъв случай християните нямаше да спестят усилията си да си върнат обратно града. А ако и евреите се включеха в битката за Йерусалим, войната можеше да продължи поне хиляда години.

При тези думи Муса ибн Май-нун донесе едно малко столче и седна до леглото на Арн, за да навлезе в дискусията, която внезапно му се стори по-важна от всичката му останала работа сред болните.

Той помоли Арн да се изясни и рицарят разказа за разговорите, който бе провел със Саладин и граф Раймонд от Триполи, които, макар единият да бе мюсюлманин, а другият християнин, и да бяха смъртни врагове на бойното поле, сякаш имаха еднакви възгледи по този въпрос. Единственият начин да се прекрати вечната война би бил да се дадат еднакви права на всички поклонници, независимо кой бе обектът на поклонението им в Свещения град и независимо от това дали го наричаха Ал Кудс или Йерусалим.