Ян Гийу - Рицарят тамплиер - Рицар на Храма

Сесилия Роса притихна, загледа дълго отражението си в огледалото, в очите й проблеснаха сълзи, без да потекат; дълго време обаче не каза нищо. За да прикрие неспокойствието си, Сесилия Бланка започна отново да вчесва красивата й червена коса, които обаче все още беше малко къса.

Бурята над Ветерн отдавна бе утихнала и на небето имаше само няколко облака, когато двете без придружители се понесоха на конете си на север към Висинг. По пътя не говориха много. Сесилия Бланка се възхити колко умело и уверено яздеше приятелката й. Сесилия Роса каза нещо за времето и красивата вечер.

На една горска поляна, където дъбовете отдавна бяха изсечени, за да бъдат построени кораби, те срещнаха трима конници. И тримата носеха широки фолкунгски мантии. Най-отпред яздеше най-младият, а червените му коси блестяха на вечерното слънце.

Тримата мъже спряха едновременно конете си щом видяха кралицата и жената до нея. Веднага след това младият червенокос мъж слезе от коня си и тръгна през поляната.

Според обичая Сесилия Роса трябваше да остане на коня си и кротко да изчака мъжа, който да се приближи до нея, да се поклони и да й протегне ръка, за да може тя да слезе безопасно от седлото, а после да се поздравят.

Сесилия Роса със сигурност знаеше това, когато беше на седемнадесет и спазваше нормите на поведение. Не беше сигурно обаче дали след толкова години в затвор все още помнеше обичаите.

Тя обаче скочи пъргаво, сякаш още беше на седемнадесет, но недотам благовъзпитано от коня си и се втурна през поляната с крачки, които бяха твърде дълги за зелената й рокля и я накараха да се спъне леко.

Щом Магнус Монешьолд видя това, той също се завтече и двамата се срещнаха насред поляната и се прегърнаха без думи.

След това всеки сложи ръце на раменете на другия и се погледнаха в очите. Всеки сякаш видя собственото си отражение.

Магнус Монешьолд имаше кафяви очи и червена коса, единствен той сред братята и сестрите си при Биргер Бруса и Бригида.

Гледаха се дълго, но никой от тях не можа да каже нищо. После той падна на колене пред нея, взе дясната и ръка и я целуна нежно. Това бе знак, че я приема за своя законна майка.

След като се изправи, той вдигна ръката й и внимателно я поведе обратно към коня й. Там той отново коленичи, като й подаде юздите, изтегли стремето и я подкани да използва гърба му, за да стигне седлото, какъвто бе обичаят.

Едва когато тя се бе настанила върху коня, той продума.

— Много пъти съм мислил за теб и съм те сънувал, майко моя — каза той с известно притеснение. — Може би съм си мислел, че ще те позная, но не съм и предполагал, че ще стане както сега. И въпреки думите на скъпия ми и близък Биргер Бруса, не съм и предполагал, че в теб ще видя по-скоро своя сестра, отколкото майка. Затова ще ми окажеш ли честта да те заведа на угощението, скъпа майко?

— Би било чудесно — отговори Сесилия Роса, леко развеселена от несръчния изказ на сина си.

Магнус Монешьолд бе още голобрад млад мъж и не бе дошло още времето да започнат да му търсят годеница. Той обаче бе израснал в средите на властта. Наблюдавайки безупречното му поведение, човек не виждаше несигурност или незрялост. Той носеше фолкунгската си мантия с увереност, която ясно показваше, че осъзнава стойността й. А и значението й, тъй като докато се приближаваха към Нес сред изчезващите полегати слънчеви лъчи, той настигна майка си, казвайки й нещо за вечерния хлад и я наметна със синята си мантия. Това бе защото именно по този начин той искаше да влезе с нея в кралската крепост Нес, макар и да не каза нищо. Въпреки това майка му разбра постъпката.

На вечеря той пи бира като мъжете, а не вино като двете Сесилии. В началото на вечерта говори с тях главно за времето, прекарано в „Божия дом“, тъй като никога не бе могъл да си го представи. Едва сега той узна със сигурност, че „Божия дом“ е мястото, където се бе родил, както и някои подробности около раждането.

Както бяха предполагали двете Сесилии и както си бяха подсказали една на друга с жестове, които само те разбираха извън манастира, Магнус Монешьолд скоро започна предпазливо да разпитва за баща си и дали бе истина онова, което се говореше за изкуството на Арн Магнусон с меча и лъка. Сесилия Роса му отговори незабавно, тъй като страхът, който бе изпитвала само допреди няколко часа, сега бе заменен от топло щастие. Тя обясни, че само бе чувала от други онова за меча, въпреки че историите бяха многобройни. Все пак веднъж самата тя бе видяла Арн Магнусон да стреля с лък на един пир в замъка Хюсабю и се беше справил доста добре.