Ян Гийу - Рицарят тамплиер - Рицар на Храма

— Да, много е странно — съгласи се Биргер Бруса малко нетърпеливо.

— А сега искаш от мен още в земния си път да предам душата си на Дева Мария, за да противостоим на този грях? — продължи Сесилия Роса с невинно изражение.

— Ето как с тежките си думи събра всичко в една орехова черупка — отвърна Биргер Бруса.

— Хората ще кажат, че новата игуменка е мразела Рикиса, че е отказала да й даде прописа на смъртния й одър и поради това думите й не струват! — избухна Сесилия Роса с тон, който учуди самата нея дори повече, отколкото ярла.

— Мислиш напрегнато и си твърде сурова, Сесилия Роса — каза той, след като помисли малко. — Но имаш възможност да спасиш страната от война с жертва, при която ти все пак би станала игуменка, от най-висш сан. Рисеберя ще бъде твоето кралство и в него ще властваш като кралица, съвсем различно ще е от това да бъдеш налагана с камшик от Рикиса. Какво друго би направила с живота си, което да послужи по-добре на близките ти, на кралицата и краля ти?

— Сега ти си суровият, Биргер Бруса. Знаеш ли за какво се молих и надявах всяка една нощ в продължение на двадесет години? Разбираш ли ти с душата си на воин какво са двадесет години в клетка? Говоря ти така дръзко и открито не само защото се чувствам отчаяна пред това, за което ме молиш, а и защото знам, че ме обичаш и не си против да чуеш подобни думи.

— Вярно е, скъпа Сесилия Роса, вярно е — въздъхна Биргер Бруса в отстъпление.

Тогава Сесилия Роса го остави и излезе, без да каже нищо. Когато се върна, държеше в ръцете си разкошна фолкунгска мантия. Обърна я няколко пъти отзад и отпред, така че златните шевове на лъва на гърба проблеснаха на светлината на восъчната свещ. Тя му даде да погали меката кожа от вътрешната страна. Той кимна възхитен, без да продума.

— Две години работих над това тук, беше ми като мечта — обясни Сесилия Роса. — Сега в Рисеберя имаме мантия, която да ни е образец, тъй като в това изкуство все още сме далеч от „Божия дом“.

— Наистина е много красива, никога не съм виждал толкова красиво синьо и такъв силен лъв — потвърди замислен Биргер Бруса. Той вече предчувстваше какво щеше да каже Сесилия Роса.

— Досещаш ли се, скъпи ми приятелю, за кого съм ушила тази мантия? — попита тя.

— Да даде Бог да наметнеш с нея раменете на Арн Магнусон. Разбирам мечтата ти, Сесилия Роса. Разбирам вероятно по-добре отколкото предполагаш и онова, за което си си мислела през годините, шиейки мантията. Трябва обаче да ме чуеш и да се опиташ и ти да ме разбереш. Ако Арн Магнусон не се появи скоро, ще купя мантията за деня на сватбата на Магнус Монешьолд или на коронацията на Ерик Кнутсон, или за който ден си поискам. Не можеш да се надяваш вечно, Сесилия Роса, нямаш право на това пред близките си.

— Нека се помолим за скорошното завръщане на Арн — каза Сесилия Роса и затвори очи.

При подобна покана никой, дори ярлът нямаше избор, особено в манастир, особено в собствения му манастир. Биргер Бруса кимна в знак на съгласие да се помолят.

Те коленичиха заедно сред сметките и дъските за смятане и се помолиха за спасението и скорошното завръщане на Арн Магнусон.

Сесилия Роса се молеше за пламенната си любов, която не бе изтляла в продължение на двадесет години и с която тя бе по-склонна да умре, отколкото да се откаже от нея.

Ярлът се молеше от по-различни съображения, макар и искрено. Той реши обаче, че щом въпросът с наследяването на трона не можеше да се уреди така лесно, като се противопостави клетвата на една игуменка срещу тази на друга, вероятно щяха да са му нужни всички добри воини в редиците на Фолкунгите.

И както бе чувал от понастоящем блажения отец Хенри във Варнхем, Арн Магнусон бе воин на Божията милост в не един аспект. Е, поне скоро щяха да го призоват у дома.

Арн остана под наблюдение две седмици в болницата Хамидие в Дамаск, преди лекарите да успеят да свалят температурата заради възпалените му рани. Те считаха, че Бог се бе намесил тук, тъй като никой не преживяваше толкова дълго време с подобна треска. Още отпреди той имаше повече рани по тялото си, отколкото можеше да преброи, но предполагаше, че може да са над сто. Въпреки това никога не бе раняван тъй жестоко, както при Роговете на Хатин.

Не си спомняше твърде много от началото. Бяха го отнесли настрани, бяха разкъсали ризницата му и бяха зашили набързо най-дълбоките рани, преди да го довлекат заедно с други ранени сирийци и египтяни на хладно в планината. По време на този преход Арн и други ранени бяха страдали тежко и повечето започнаха отново да кървят. Според лекарите обаче щеше да е по-зле да ги оставят в жегата сред мухите и миризмата на трупове долу в Тивериада.