Ян Гийу - Рицарят тамплиер - Рицар на Храма

— Или Йерушалаим — добави Муса ибн Май-нун с усмивка.

— Ами да — веднага се съгласи Арн.

На такива мисли се бе опрял, когато бе дал разрешение на равина от Багдад евреите да се молят при Западната стена. По онова време обаче не бе имал представа за свещеността на тази стена за евреите. Трябваше да се потърси сгоден случай и да поговори за това със Саладин, преди да е превзел града, бяха единодушни и двамата.

Тяхното приятелство процъфтя през следващите седмици, когато Муса започна да изправя Арн при първите му опити да върви. Лекарят бе на мнение, че с прохождането не трябва да се изчаква нито твърде дълго, нито твърде кратко. В първия случай имаше опасност раната в крака да се разкъса, в другия опасността бе кракът да се вдърви и да отслабне твърде много от неизпълнението на жизнената си функция.

Като за начало правеха отделни обиколки сред палми, фонтани и езерца в овалния двор. Там се вървеше лесно, тъй като целият двор чак до стеблата на палмите бе покрит с мозайка. Скоро Арн получи дрехи назаем и вече можеха да излизат на внимателни разходки из града. Тъй като голямата джамия се намираше на две крачки от болницата, тя бе едно от първите места, които посетиха. Като неверници не им позволиха да влязат, но ги пуснаха в огромния двор, където Муса посочи разкошните мозайки от злато върху пристроените колони, които ясно личеше, че са от християнските времена, и мюсюлманските мотиви в черно, бяло и червено по мраморния под от времето на династията на Омаялите. Арн се учуди, че цялото това византийско християнско изкуство бе оставено непокътнато, тъй като то изобразяваше хора и светии, а това бе изкуство, което повечето мюсюлмани биха счели за безбожно. Очевидно бе, че голямата джамия е била църква, макар от едната й страна да бе издигнато внушително минаре.

Муса ибн Май-нун отбеляза, че доколкото му е известно, в Йерусалим е обратното. Там двете големи джамии от известно време действали като църкви. Би било практично, каза той с ирония, да запазят всички подобни светилища непокътнати, така че като пристигне някой нов завоевател само да свали кръста от купола и да издигне полумесец, или обратното в зависимост от това кой е победителят и кой победеният. По-лошо би било да се налага всеки път да се разрушават старите светилища и да се строят нови.

Тъй като Арн не знаеше нищо за юдейската религия, тя стана една от първите им теми на разговор, и тъй като можеше да чете на арабски, Муса ибн Май-нун му донесе една книга, която сам бе написал, със заглавие „Напътствия за заблудените“. След като Арн започна да я чете, разговорите им станаха безкрайно дълги, тъй като основният предмет на философията на Муса ибн Май-нун бе откриването на свързващото звено между разум и вяра, между учението на Аристотел и чистата според мнозина, освободена от разум и плод на откровение свише вяра. Според него основната задача на философията бе да се съчетаят тези привидни противоположности.

Не без известни усилия Арн го съпътстваше в тези дълги размишления, тъй като, както той се изрази, главата му се бе поопразнила след младостта, когато поне мислите на Аристотел бяха в нея всеки ден. Той обаче се съгласи, че нищо не би могло да бъде по-велико от това да направиш вярата разумна. Войната в Светите места бе показала със страшна сила до какво води сляпата и безразсъдна вяра. Една от загадките на този свят бе как толкова много мъже все още можеха да се стичат към тези земи и да твърдят, че нищо не са видели, нито са чули.

Докато коричките от раните на Арн падаха и оставяха груби червени и смъдящи белези, приятелството му с лекаря и философ Муса ибн Май-нун укрепваше, както и способността на Арн да мисли за друго, освен за правила и подчинение. Той усещаше как сякаш не само тялото му се излекуваше.

Може би се бе втурнал с нова разбудена страст във висшия свят на идеите, тъй като искаше да потисне натрапчивата яснота за онова, което се случваше във видимия свят. Неосъзнатият му стремеж да държи това знание настрана обаче се натъкна на трудности, когато при другите пациенти в болницата Хамидие идваха посетители, ликуващи, че Акре и Наблус са паднали, или Бейрут и Джебаил, или някоя друга крепост. Не му бе лесно като самотния християнин, около когото всички се радваха шумно на подобни новини.

Когато братът на Саладин, Фахр, дойде да го посети, всичко това се разчу, макар това да не бе сред първите теми на разговора им.

И двамата се развълнуваха от срещата и веднага се прегърнаха сякаш бяха братя, което накара близкостоящите в красивия двор да опулят очи, тъй като всички познаваха брата на Саладин.