Ян Гийу - Наследството на Арн

Говори бавно и категорично, а мъртвешката тишина в залата го убеди, че думите му са имали желаното въздействие. И все пак това нямаше да бъде достатъчно, защото малко след като напусна епископската крепост, тези непоправими мъже щяха да се запрепират отново. Сега идваше ред на лъжите, за да запуши устите им окончателно.

Докато още цареше пълна тишина, Биргер се надигна да си ходи, но се престори, че си спомня нещо незначително, което е забравил, и отново втренчи очи в насъбралите се.

— Освен това трябва да се замислите над две други неща, ваши високи и не толкова високи преосвещенства — заяви той с доста по-силен глас от преди. — За този мой начин на водене на войната съм получил благословията на кардинал Вилхелм от Сабина. Онзи, който ме ядоса, ще разсърди също и кардинала, и Светия престол. Това означава, че ще гледам на един бунт от страна на духовниците, както ако е бунт сред воините. Размирниците губят главите си.

С тези думи той излезе бавно от напълно утихналата зала, със строго изражение, което обаче му бе трудно да запази чак докато се скрие от очите им.

— Ах, простете ми това леко разкрасяване на истината, ваше високопреосвещенство кардинале, но нали е за добра кауза — изкикоти се на себе си, сключи ръце и завъртя набожно очи, докато се загръщаше с подплатеното си с кожи зимно наметало.

Завърна се в светската крепост много доволен в суровия студ. Сега улиците бяха пусти, не се вясваше нито котка, нито куче. По пътя се присети, че не е ял порядъчно от няколко седмици, и реши старателно да поправи грешката и да заспи сит и пиян.

Най-накрая бе затворил устата на бандата епископи. Победата във войната пък беше сигурна, защото в страната вече имаха повече строителна работа, отколкото битки, а двете крепости Тавастехюс и Обухюс скоро щяха да се издигат завършени. От тях скромен брой конници можеха да контролират цялата околия. Именно победата засенчваше всичко останало и чрез нея му бе простена дори лъжата от името на кардинала. Разбира се, всичко в името на християнската кауза.

Когато пролетта дойде в Турку и морето се отпусна, нетърпението засърбя като краста в очакване първите платна да се покажат в открито море. Както винаги, това бе голямо събитие и на пристанището се стълпи много народ, за да посрещне новопристигащите воини и заселници и да чуе новини от родината. Обикновено този ден беше оживен, изпълнен с радост.

Първият влязъл в пристанището кораб обаче донесе вести от вид, който отначало смрази Биргер, а после за няколко мига го накара да си помисли, че сънува.

Корабът бе закачил кралското знаме с черни ленти, на което никой не обърна внимание, преди напред да излезе вестоносец с двама барабанисти и да въдвори тишина, след което изчете съобщението от родината с висок, пронизителен глас.

Обичаният крал на готи и свеи Ерик Ериксон бе повикан при Бог по Сретение господне в настоящото лето 1250-о, а десет дни по-късно, на панаира в Източен Арос, Валдемар Биргерсон бе избран за нов крал и положил клетвата при камъните Мура извън града.

Негово величество, кралят на свеи и готи, Валдемар Биргерсон, заповядваше кралският ярл да се върне вкъщи по най-бързия начин. За жителите на Турку, както и за всички воини и духовници в служба на краля сега бе обявен едномесечен траур.

Биргер стоеше като вкаменен. Двете едновременни съобщения го бяха поразили като гръмотевици от различни посоки. Очите му се насълзиха при мисълта, че добрият крал Ерик, когото така злонамерено осмиваха с кралското име Фъфлещия и Куция, бе починал само на трийсет и няколко години. В качеството си на негов ярл, той бе имал възможността да извърши много добрини, а самият крал Ерик бе ръководил кралството с мъдрост и съвест към щастливо бъдеще. Каква несправедливост да почине толкова рано!

Избирането на собствения му дванайсетгодишен син Валдемар за крал го изпълваше с такива смесени чувства, че ги усещаше като водовъртеж в главата си.

Първата му мисъл бе, че сега се задаваше гражданска война, юнкерите щяха да се опитат да убият сина му. Но пък ако собственото му дете е станало крал, цялата власт принадлежеше на бащата — това бе следващата му мисъл. След това вече не можеше да разсъждава, понеже осъзна, че всички го гледаха втренчено и уплашено. Той събра смелост и заповяда с твърд глас да свалят всички украси за пролетния празник в града и да пият бира за помен с достойнство и уважение, с тежки наказания за онези, които не зачитат траура.