Ян Гийу - Наследството на Арн

Още по-лоша, но не чак толкова весела, разбира се, бе лъжата как режели нечии ръце и крака, за да накарат след това жертвата да бяга. Това бягане не можеше да бъде дълго.

Крал Ерик и Биргер изслушаха най-търпеливо всичките тези измишльотини на съвета, бяха се разбрали да не възразяват на епископите, колкото и нелепи да бяха тези причини за война. На четири очи те се бяха спогодили, че съществуваха разумни доводи да присъединят Тавастия към кралството веднъж завинаги. Ако целият източен залив отвъд морето попаднеше в ръцете на Новгород, търговията на изток щеше да загуби много от стойността си за кралството на Ерик. Успееха ли обаче да подсигурят северния бряг на залива, тази опасност щеше да бъде премахната. Това си беше повод за война.

Само че не беше маловажно да имат групата епископи на своя страна. Техните притворни уверения в спасение за всеки, който участва в свещена война, имаха голямо въздействие сред народа, тъй като всички бяха грешници и твърде много от тях вярваха на какво ли не, стига да го твърди духовник. Биргер никога не би успял да събере толкова много хиляди, колкото накрая го последваха за завоюването на новата земя, ако не бяха тези разгорещени, благословени свещеници, пръскащи със светена вода.

Затова и нетърпението им бе нараствало още повече с всеки изминал месец в новата страна, когато им се налагаше да се мотаят в бездействие дни наред, без да разполагат с някой пребит и завързан езичник, когото да полеят с вода. Биргер бе забранил принудителните кръщенета.

В Турку сега беше кучешки студ, снегът пращеше под дебелите, подплатени с филц форшвикски ботуши на Биргер, докато вървеше тежко към крепостта на епископа, а дъхът му излизаше като дим от устата му. Отиваше сам, макар много да го бяха разубеждавали — кой езичник, каквито в града имаше много, не би се зарадвал, ако му се удаде да убие самия ярл? Биргер упорито твърдеше обратното. Кой езичник не би се зарадвал на това доказателство, че думите на ярла са били верни — в Турку цареше мир и за местните, и за новодошлите? И всеки път, когато тръгнеше така сам, посрещан единствено от учтиви поклони по улиците, той доказваше на инат, че е имал право.

Сега обаче беше важно да вразуми кръвожадните духовници. В епархията Турку бяха изпратили нов свещеник след като лудият Томас с камшика, в объркването си се бе преместил във Висбю и умрял в бордей. Освен това в града беше епископ Сигмунд от Сигтуна и около тези двамата се роеше ескадрон от духовници, чийто дух гореше за изпълнение на светото Божие дело.

На влизане в епископската крепост някакъв глупак сред стражите не го разпозна под всичките дебели дрехи и се опита да му откаже достъп. Тъй като Биргер вече бе в лошо настроение, мъжът за малко да свърши в тумрук, което бе тежък начин да изгубиш живота си в суровия зимен мраз.

Цялото стадо го очакваше в централната зала на епископската крепост, а той, без да поздрави, отиде с тежки стъпки до стола в средата на дългата страна на стаята, където висеше кралски герб, и седна на него. И така, всички заеха местата си шумно, а той им даде знак с ръка да започват с жалбите.

Първи се изказаха двамата епископи, без Биргер да си направи труда да им отговори. След тях двама свещеници описаха с по-начетени думи каква според тях бе волята Божия. Всичко, което имаха да изложат обаче, не беше чак толкова важно, че да не може да се каже и с малко думи. Според тях този кръстоносен поход не беше истински. Иначе щяха да са покръстили насилствено повече езичници и повече щяха да са изгубили главите си заради непокорство. Така си беше на един истински кръстоносен поход, със или без вещи изказвания.

Това бе всичко, макар че отне два часа да го изложат.

Когато Биргер най-накрая се принуди да вземе думата, за да не настъпи мълчание, той отдавна бе взел решение да избегне дългите препирни с помощта на малко твърдост и лъжи. Та те не можеха да навредят, стига само да внесяха спокойствие сред тези глупаци.

— Изслушах оплакванията ви — започна тихо, за да предизвика пълна тишина в залата. — Това не е първият път. И все пак ще ви помоля да съобразите някои неща, които изглежда забравяте. Не някой духовник, а аз раздавам заповеди на този кръстоносен поход и има основателни причини за това. Без победа вашата усърдна спасителна работа няма да приключи с поклонническа песен на душите. Без победа ще настане само плач и скърцане на зъби, напразни молитви към Господ, хули и въпроси към Него, защо ни е оставил да се провалим, въпреки най-добрите намерения. Също трябва да се замислите и какво означава това, че ние наистина не сме първите мъже от кралството ни, дошли по тези земи с това висше призвание. Преди сто години тук е бил свети Ерик, преди петнайсет години аз бях тук, а също така и преди дванайсет. И други от страната ни са направили същия опит, и тъй като бунтът започва наново, то всичко преди нас е било неуспешно. Това сега е краят. Това е последното ни пътешествие. Сега Тавастия ще стане част от кралството ни завинаги. Затова заселвам земите с наши хора, затова водим войната с голяма милост, затова строим мощна крепост в сърцето на тази страна, затова съм позволил на местните отново да подхванат търговията си. През тези две години не ви давам хиляда ритащи и дърпащи се от неохота езичници, които да покръстите. Давам ви Тавастия завинаги. Това са десет хиляди нови християни, ако само имате малко търпение и сдържате наивната си кръвожадност. Попитайте съвестта си — кое ще донесе повече радост на небето: един покръстен езичник или един мъртъв?