Джон Шорс: Под мраморното небе

Зарових ръце в меката тигрова козина. Зачудих се как може зверовете да са толкова красиви и едновременно толкова страшни. До мен седяха родителите ми, облечени в тъмни домашни роби. Малките ми сестри близначки спяха до тях, завити с тънко одеяло от пашмина. Обичах и двете, но нямах възможност да си играя много с тях. Бавачките им ги обграждаха денонощно с внимание и грижи. Бяха много усърдни в работата си и определено не искаха да им се мотая из краката.

В другия край на шатрата трупа от музиканти и танцьори изнасяше представление в стил катак. Пресъздаваха историята на моя прапрадядо Хумаджун, който успял да избяга от афганските пълчища. Историята беше мъчителна. Афганците разбили войските ни и изколили народа ни, без да правят разлика между мъже, жени и деца. Легендата разказва, че след нахлуването им един слуга дал на баща ми кожен мях за вода, каквито носели войниците. Надул го и с него прапрадядо успял да преплува Ганг и да се спаси. Няколко години по-късно се върнал и прогонил нашествениците.

Петима мъже с лица, опръскани с кръв, и с голи гърди, представляваха афганците. Друг артист носеше перлена огърлица и притискаше до гърдите си мях от корема на кон. Афганците подгониха императора до едно място, покрито с огромно парче синьо кадифе.

Ритъмът на музиката се усили и течението на реката повлече танцьорите. Те започнаха да се извиват бясно и да мятат безпомощно ръце, а Хумаджун плуваше към отсрещния бряг. Щом стъпи на суха земя, враговете му паднаха върху синьото кадифе, загърчиха се и се покриха с него. Потънаха в речните води.

Всички възторжено аплодирахме играта на артистите. Катак беше доста разпространено изкуство и ние често гледахме такива представления, но тази трупа беше най-добрата в Агра. Баща ми ги възнагради щедро, даде на ръководителя им няколко сребърни монети. Размениха се благодарности, после изпотените мъже навиха на руло синьото кадифе и безшумно напуснаха шатрата.

Въпреки че представлението ми хареса, бях разсеяна. През цялото време хвърлях завистливи погледи към братята ми. Щеше ми се и аз да мога да се забавлявам поне веднъж, без нечии зорки очи да ме следят. Дара бе опрял гръб в едно кипарисово дърво и четеше Корана. Той обичаше да чете. Изучаваше с еднаква страст както индуските богове, така и свещената книга на исляма, а също и другите религии. Татко насърчаваше изкуствата и науката в империята и беше горд със сина си. Двамата често водеха дълги разговори за архитектура, поезия и музика.

Радостни викове ме накараха да вдигна поглед към брега. Шах и Мурад, които, изглежда, си бяха напълно достатъчни, за да се чувстват добре, се опитваха да уловят един шаран с лъкове и стрели. Малко по-напред Аурангзеб яздеше сивия си жребец в кръг. Въпреки че се присмивах на уменията му по поло, трябваше да призная, че брат ми язди по-добре от всички на неговата възраст. Конят му изпълняваше точно всяка негова команда, и нямаше как да е иначе — само преди три луни бях видяла да го бие безмилостно с бамбукова пръчка.

Зад Аурангзеб беше пълно с народ. Мъже прибираха лодките си от риболов, жени плетяха рибарски мрежи или багреха платове. Някои семейства бяха излезли да се порадват на красивата есенна нощ също като нас.

— Днес беше много смела, Джаханара — каза татко.

— Казах истината — отвърнах. — Ръцете му бяха ръце на работник и беше ясно, че нуждата го е накарала да открадне.

Бях голяма и татко отдавна вече не ме слагаше да седна в скута му, но сега изпитах желание да се гушна в него. Тялото ми вече бе започнало да се оформя и единственото, което можех да си позволя, бе да се примъкна по-близо до него. Слугите запалиха факли и здрачът около шатрата се разсея.

Мама също се приближи към нас и се облегна на голямата кръгла възглавница зад гърбовете ни. Пресегна се и поправи изумрудената костенурка, която придържаше воала ми.

— Красотата ти вече разцъфтява, Джаханара — усмихна се тя, — но много по-важно е, че същото става и с ума ти.

Знаех си, че поетите никога няма да възпяват красотата ми, както го правеха за мама, но се надявах да наследя поне малка част от мъдростта й и думите й ме зарадваха.

— Наистина ли?

— Ако не беше така, нямаше да го казвам.

Татко наля вино в чашата на мама. Мъжете в империята, дори и по-дребните собственици, оставяха това задължение на слугите си, но татко винаги го правеше лично. Докато другите богаташи се обграждаха с млади наложници, той предпочиташе да е с мама. Беше мил с другите си съпруги, но рядко влизаше в покоите им. Дори и на тази крехка възраст виждах силата на любовта между баща ми и майка ми и често си мечтаех Аллах да ме благослови със същата съдба. Изглеждаше ми невъзможно да изпитам някога тази благодат, не вярвах да заслужа мъж като моя баща.