Джон Шорс - Под мраморното небе

— Ще те намеря отново, любов моя — промълвих. — Знам, че ще те намеря сред каменните отломки и двамата ще продължим да строим и в рая.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Обещавам!

Той успя да отвори очи за последен път и ме погледна.

— Обичам те, лястовичке!

С тези думи ме напусна.

Когато завършвам историята си, вече е нощ. Внучките ми плачат, задават безброй въпроси. Питат за Шиваджи. Той загина при едно свлачище два месеца след като освободи Иса и Арджуманд. Предполагам, че не се е възползвал от тайната ми, въпреки че по едно време плъзна слух за убийци, промъкнали се в Червената крепост. Питат ме също дали съм се страхувала, че Аурангзеб ще ме открие.

— Ето защо не искам да оставам повече тук — отговарям. — Два дена ми стигат. Утре тръгвам обратно към морето.

— Толкова скоро? — възкликва Рурая и бърше сълзите си. — Може ли да дойдем с теб? Татко тъгува за село, а мама — за теб.

— Тогава тръгвайте с мен.

Гюлбадан се взира в Червената крепост.

— Но защо, Джаха? Защо не се опита да си отмъстиш?

— Защото отмъщението не носи удовлетворение — отвръщам. — Аз победих, той загуби. Империята му се разпада, поданиците му го мразят, а страхът измъчва съня му. Омразата отнема силите му, а моята любов ме прави силна.

Те продължават с въпросите, но умът ми вече пътува за другаде.

Индусите може би са прави, че живеем няколко живота. Но те не са независими един от друг, а са заключени във времето от раждането до смъртта ни. Моите животи са прости й ясни — учех като дете, изследвах света като момиче и обичах и давах любов като жена. Това са различни животи, но все пак свързани помежду си.

Низам поема към отсрещния бряг, където бащата на Гюлбадан и Рурая ги чака. Целувам ги и му ги предавам. Пожелавам приятен път на приятеля си, но знам, че той ще ме следва като сянка. Тръгвам към Тадж Махал. Арките му ми напомнят за грацията на мама и за изкуството на Иса.

Ислямът учи, че след смъртта душата ни отива в Небесните селения, среща се с приятели и роднини, заобикаля се с любимите си храни и неща и се радва вечно на щастието си. Но сега, допряла ръце до мрамора, усещам ясно, че част от него е тук, в камъка, а пръстите ми долавят топлината на сърцето му.

Дали беше любов? По-скоро сливане на две души. Любовта е човешко чувство, а единението, което усещах, беше така съвършено, че не можеше да принадлежи към света на простосмъртните. Иса беше с мен, галеше камъка с моите ръце и плачеше с моите сълзи.

— Колко много ми липсваш! — мълвя и галя белия камък. — Моля те, ела в сънищата ми!

Отговор не последва, но аз знам, че ще дойде. Аллах бе взел тялото му, но той беше тук. Все още разговарям с него, разказвам му за Тадж Махал и за нашето дете, а той продължава да ме нарича Лястовичка. До него са мама, Дара и татко. Виждам и Ладли. Те са весели, изглеждат млади и щастливи и ме викат при себе си.

Много хора се боят от смъртта, но аз я чакам с нетърпение, защото живях пълноценно. Обичах и бях обичана. Оставих частица от тази любов тук, на земята.

И любовта ми ще пребъде.

$id = 8421

$source = Моята библиотека