Джон Шорс - Под мраморното небе

— Ще те посрещне, както си я видял за пръв път.

Поднесох чашата до устните му и той отпи.

— Ще ми хареса, но мисля, че… че по-късно ореолът на майчинството я направи още по-красива.

Болката го нападна неочаквано и го накара да се превие на две. Когато кризата отмина, той поиска още вино.

— Не плачи за мен — прошепна, макар собствените му очи да плуваха в сълзи. — Аз живях добре. Винаги съм бил щастлив, като лодка в морето, за което ми разказваш.

Сълзите ми закапаха.

— Ще ми липсваш, татко!

— Сигурно, но ти си имаш Иса и твоята красива дъщеря.

Проследих с пръсти контура на треперещите му ръце.

— Ще предадеш ли на мама, че я обичам? Че се опитах да следвам съветите й и да почитам паметта й?

— И успя, момичето ми! Направи го! Но тя не е само спомен, Джаханара, тя живее в теб. Виждам я в очите ти. Сякаш нейните пръсти докосват ръката ми.

— Тя те обича, татко! Тя… — запънах се, за да помисля, какво би го зарадвало най-много. — Тя те обича, както красивите думи обичат поета.

Той се усмихна замечтано и каза:

— Предполагам, че аз също живея в теб.

— Знам го.

Той отново отпи глътка вино.

— Не знам… някой да е обичал така безпределно дъщеря си. Готов съм да поема към рая, но как да те оставя тук сама?

Аз избухнах в сълзи и той погали ръцете ми. Дори и на смъртното си ложе се опитваше да ме успокои.

— Има ли нещо, което искаш да направя за теб, преди да си отидеш? — попитах. Гласът ми беше по-тих и от вятър.

— Искам да ми обещаеш нещо.

— Каквото поискаш, татко!

— Искам да бъдеш щастлива. Иди при твоето море и се наслаждавай на живота като дете. Плувай, тичай из пясъка, люби и мечтай. Направи това и аз ще бъда щастлив.

Той изпъшка и поиска още вино. Не отпи, както правеше, а преполови чашата си.

— Освободи Акбар. Той е добър приятел.

— И ти си добър приятел.

Погледът му се проясни. В усмивката му имаше и радост, и тъга, и още нещо. Мисля, че беше надежда.

— Колко много те обичам, Джаханара!

Аз се сгуших в него. Топлината на ръцете му ме върна далече назад, когато бях момиченце, а той беше мъж над мъжете. Тогава обичах ръцете му. Сега, след четирийсет години, ги обичах със същата сила.

Говорихме дълго, плакахме, смяхме се и късно през нощта видяхме една звезда да пада от небето. Загледах се в нея, а когато отново се обърнах към него, той си бе отишъл. Отпътувал беше с нея.

По-късно разбрах, че новината за татковата смърт се бе разпространила из Агра като огън в копа сено. На следващия ден всички жители на града — индуси, мохамедани, мъже, жени и деца, носеха цветовете на скръбта. Никой не работеше, никой не се караше с никого. Агра тъгуваше и дори слоновете, камилите и конете останаха мълчаливи в този ден.

Аурангзеб реши да организира пищно погребение и да постави костите на татко в Тадж Махал. На церемонията бяха поканени благородници от всякакъв ранг. След публичното поклонение, което щеше да се състои късно вечерта, щяха да положат тялото му до това на мама и двамата щяха да останат един до друг завинаги.

Бях озадачена от великодушния жест на брат ми, знаех, че с удоволствие би погребал татко в бедняшки гроб, както бе направил с Дара. Но като се замислих, разбрах, че няма друг избор, освен да почете паметта му. Ако се отнесеше презрително към бившия император, обичан еднакво и от индуси, и от мюсюлмани, щеше да загуби и малкото, които все още го поддържаха.

Със злобни усмивки надзирателите ми съобщиха, че трябва да присъствам на церемонията, че Аурангзеб ме иска до себе си, сияеща и в най-добра форма. Явно смяташе, че присъствието ми ще успокои духовете на поданиците, възмутени от съдбата на татко. Проклех носителите на съобщението, проклех и брат ми, и ругах, докато един от тях допря сабята до гърлото ми.

Все още бях много слаба и надзирателите трябваше да ме отведат с носилка до харема. Там ме предадоха в ръцете на пазителите на портата и им наредиха да ме подготвят за погребението, да ме изкъпят, да оформят ноктите ми и да ме облекат в подобаващи дрехи.

Четири прислужници ме понесоха из лабиринта от стаи и коридори и ме оставиха в общата баня — огромно помещение с басейн, чиито води блестяха като начупени диаманти. Стените и таванът бяха покрити с хиляди огледала. Нямаше прозорци, а вратите бяха плътно затворени и заключени. Светлината от една-единствена лампа се отразяваше в огледалата и вътре беше светло като ден. Един канал с мраморно корито вливаше чиста вода в басейна. Легнах на една пейка и се загледах в играта на светлосенките върху водата. Не след дълго вратата се отвори и група възрастни жени, които не бях виждала от години, ме наобиколи. Бяха наложници и танцьорки на татко, но Аурангзеб ги намираше за стари, не се ползваше от услугите им и те изживяваха есента на живота си тук. Помнех ги от детството си. Тогава не знаех дали ме харесваха или не, защото бях още малка. Сега видях как очите им помръкнаха като видяха, колко състарена, мършава и мръсна бях.